— Още един — извърна се Пресор. — Знаеш ли на какво ми прилича? На проклетите електрически червеи, които ни тормозеха в началото.
— Невъзможно е. Унищожихме ги преди трийсет години.
— Освен ако не са се появили отново. Трили измърмори нещо под нос.
— Улиър изобщо няма да е щастлив.
— Шегуваш ли се? — Пресор посегна към предавателя, спомни си за заглушаването и вместо това се приближи до един от телефоните на стената. — Ще извикам още техници. Ако са електрически червеи, трябва бързо да се справим с тях.
— Да остана ли тук, докато идеш да съобщиш на Улиър добрата новина?
Пресор смръщи лице:
— Хайде и двамата да почакаме. Няма смисъл да всяваме паника, преди да разберем със сигурност какъв е проблемът.
— Не ти се иска да се изправиш сам срещу Улиър? Пресор набра номера на техниците:
— Нещо такова.
Главният коридор от лявата страна на К-6 бе затрупан с отломки. За разлика от него обаче десният бе почти непокътнат.
— Използват го със сигурност — отбеляза Наблюдател, докато внимателно се промъкваха назад към кърмата. — Не са много, но вървят постоянно.
— Откъде го разбра? — попита Фел.
— От праха по пода — обади се Драск. — На места стъпките са го разпръснали. На ден минават около двайсетина души. Не повече.
— Дори бих казал десет — съгласи се Наблюдател. — Двамата войници, които оставихме в безсъзнание, по три смени плюс още няколко.
— Командир? — обади се Куката, който бе начело. — Долавям гласове.
— Разпръснете се — заповяда Наблюдател. — Но не се отдалечавайте много.
— Виждам светлина — обяви Куката. — Като че ли идва от някакво спално помещение.
— Внимавайте — предупреди Фел. — Имаха достатъчно време да повикат подкрепления.
За щастие никой не ги пресрещна и след минута пристигнаха пред осветеното помещение.
Което се оказа затвор.
Фел не бе повярвал напълно на твърдението на Люк, че в складовото ядро е имало стар затвор, и описанието на Драск не бе успяло да намали скептицизма му. Но за това тук не хранеше никакви съмнения. Вратата на бившата спалня бе прорязана на нивото на очите за наблюдение и долу, малко над пода, за да се подава табла с храна. В допълнение към оригиналните ключалки бяха добавени още две, което показваше, че са необходими два отделни кода за отварянето на вратата.
— Ехо? — обади се женски глас от вътре. — Пери, ти ли си? Фел пристъпи до вратата и притисна лице към горния прорез. Спалното помещение бе разделено на няколко части, три от които бяха скрити зад паравани. Централната част, която се виждаше през процепа, бе обзаведена като всекидневна — с маса, столове и играчки. В кресло до стената седеше възрастна жена. Няколко деца между шест и десет години си играеха наоколо. Втора жена — на двайсетина години, се бе облегнала на вратата и бе вдигнала глава, опитвайки се да надзърне през тесния прорез.
— Не си Пери. Кой си ти? — запита тя с треперещ глас.
— Командир Чак Фел от Империята на ръката — децата се извърнаха да видят какво става. — Не се тревожете, няма да ви навредим.
— Какво искате? — обади се по-възрастната жена.
— Дошли сме да ви помогнем — увери я Фел. Жените и децата със сигурност не приличаха на закоравели престъпници, не заслужаваха да бъдат държани зад врата с двойна ключалка и да бъдат хранени като животни през тесен процеп. Помещението по-скоро можеше да мине за част от детското отделение, което бяха видели, за нещо като специална класна стая. — Кои сте вие?
— Ние сме оцелелите от „Изходящ полет“, експедиция на Републиката — отвърна възрастната жена.
— Да, това го знам. Но кои сте вие и децата? Защо сте тук?
— Защото сме опасни, разбира се — обади се горчиво по-младата. — Не знаете ли? — посочи към децата. — По-скоро те са опасните. Затова са затворени. А ние сме тук, за да се грижим за тях.
— Опасните, а? — Според Фел това си бяха съвсем нормални деца. — И какво правят?
— Нищо не правят — отговори тихо възрастната жена. Очевидно бе държана затворена достатъчно дълго и горчивината й се бе превърнала в примирение. — Просто са по-различни от останалите. Това е всичко. А въображението и омразата на директор Улиър са виновни за останалото.
— И какво по-точно му казват въображението и омразата? За какви ги мисли?
— За въплъщение на злото, разбира се — отвърна по-младата. — Страхува се, че като пораснат, ще се превърнат във въплъщение на злото.
Фел отново погледна децата.
— Въплъщение на злото?
— Да — добави по-възрастната, сбърчила чело. Явно за нея отговорът бе очевиден. — Нали се сещате, ще станат джедаи.