— Щеше да ни отнеме половин ден да открием всички контролни табла и да изключим системата — изтъкна Мара и предпазливо посочи нагоре. — Ето, вече излизаме.
След около метър се измъкнаха от въртеливото гравитационно поле и продължиха нагоре.
— Е, ще ми кажеш ли най-сетне какво става? — попита той. Въздишката на Мара за миг заглуши жуженето на лазерния меч.
— Спомняш ли си, когато стояхме на балкона над командния мостик на „Посланик Чаф“ и гледахме как Биърш се разделя с останалите джеронци?
— Да, тогава спомена, че нещо не е наред.
— О, само да се бях сетила по-рано! — в гласа й се прокрадна самообвинение. — Трябваше да се сетя по-рано! Нали си спомняш, че като се появи корабът на Биърш, видяхме на екрана на предавателя, че зад командния мостик има катерушки с деца?
— Да — Люк виждаше и сега картинката пред очите си. — Тогава нищо не ми направи впечатление.
— Да, всичко си беше наред — изсумтя Мара. — Проблемът е, че няколко дни по-късно, когато джеронците се разделяха, на заден план се разиграваше абсолютно същата сцена.
Люк се намръщи:
— Как така абсолютно същата сцена? С децата на катерушките?
— Абсолютно същите деца на абсолютно същите катерушки по абсолютно същия начин.
Люк стисна здраво кабела.
— Било е запис?
— Точно така — въздъхна горчиво Мара. — На кораба няма никакви деца, Люк. От устата на Биърш излизат само лъжи. И от двете му усти.
— А аз изобщо не се сетих… — Люк се чувстваше пълен глупак. — Дори не обърнах внимание.
— И имаше ли защо? Нямаше причина да ги подозираме.
— Просто не биваше да се доверявам толкова лесно — отхвърли състраданието й Люк. — Особено след саботажите на борда на „Посланик Чаф“. И какво точно означава това?
— Означава, че джеронците са лъжци и измамници. И това изобщо не е бежански кораб. Но не знам какво друго.
— Биърш твърдеше, че корабът им е разделен на малки каюти — поде замислено Люк. — Това лесно може да се провери с радарите, така че вероятно не е лъгал. Какъв кораб би се състоял основно от малки помещения?
— Затворнически? — предположи Мара. — Или пък някакъв товарен? Като погледнеш, складовото ядро на „Изходящ поглед“ също представлява множество малки помещения.
— Само ако знаехме точните им размери… Ти сети ли се да питаш Драск дали е правил радарно проучване на кораба им?
— Не, но той сигурно щеше да спомене, ако нещо не бе наред.
— Едва ли — Люк си представи кораба на джеронците. Голям, сферичен, покрит с тъмни петна. Тогава бе решил, че това са илюминатори, отдушници или украса…
Той рязко си пое дъх.
— Отвори! — възкликна той на глас.
— Какво?
— Отвори — повтори той. — Тъмните точки на корпуса са същите както на онзи астероид, който видяхме при навлизането в Редута.
— Отвори за изстрелване на изтребители! — извика Мара. — Изтребителоносач!
— А ние го оставихме да ни чака при командната станция „Браск Ото“ — напомни мрачно Люк.
— Страхотно! Е, край на историята за мирния народ на джеронците.
Някъде отгоре се разнесе пиукане.
— Чу ли? — попита той.
— Какво да чуя?
— Пиукане на предавател. Драск нали каза, че е опит за преодоляване на заглушаването.
— Не съм го чула — отвърна тя, жуженето на лазерния меч се промени леко, сега режеше по-плътен метал. — Смяташ ли, че това са джеронците?
— Не знам. Но никой не ни е лъгал толкова много.
— Дори и Формби?
— Дори и Джинзлър. Имам лоши предчувствия. Колко ни остава?
Тежестта й леко се промени върху раменете му, тя се бе изправила да погледне нагоре.
— Най-малко петнайсетина минути. А може и повече. Люк стисна зъби и се присегна към Силата.
— Дай да ги направим по-малко.
— Не! — с презрително движение на китката Таркоса отблъсна електронния бележник. — Напълно неприемливи са.
— Какъв е проблемът с рендилския клас „Боен рог“? — попита Джинзлър, опитвайки се да запази спокойствие. — Те са с нужната големина, нужната скорост…
— Те са товарни кораби — отвърна равнодушно Таркоса.
— Те са товарни кръстосвани, не са обикновени товарни кораби. Въоръжени са, бронирани са, с необходимата далекобойност и вместимост…
— Не става — прекъсна го Улиър. — Покажете ни нещо друго. Джинзлър се присегна и превключи електронния бележник, преглъщайки отговора си. Улиър и двамата съветници бяха отхвърлили всичките му предложения и раздразнението му постепенно нарастваше и достигаше точката на кипене.