— Добре — въздъхна той и избра монкалмарианските кораби. Може би тук щяха да попаднат на нещо интересно за капризните старци.
Разбира се, след това предстоеше да убеди чисите да закупят един такъв кораб или пък Новата република да го подари. Но все още бе рано за притеснения, щеше да мисли, когато му дойдеше времето.
От предавателя му се чу поредното пиукане.
— Какво правите, че предавателите постоянно пиукат? — попита той.
— Какво? — погледна го объркано Улиър.
— Излъчвате нещо и нашите предаватели пиукат.
— Вие го правите, не сме ние. Джинзлър го зяпна:
— Сега пък вие какви ги приказвате? Пиукането не е по наша вина. Вие заглушавате и…
— Да, да — прошепна Биърш и се изправи. — Каквото началото, такъв и краят.
Джинзлър се обърна към джеронеца:
— Какво?
— Каквото началото, такъв и краят — повтори Биърш. Сведе глава, свали кожата на вълкодава от врата си и я просна на масата. Тримата джеронци, които седяха в кресла до стената, повториха движенията му и оставиха кожите от вълкодави на пода. На Джинзлър му хрумна безумната мисъл, че се готвят да поднесат кожите като дар на Улиър, за да го накарат да прояви повече готовност за сътрудничество. — Преди жертви, а сега победители — продължи Биърш, присегна се към врата на вълкодава и свали красивия синьо-златен нашийник.
Вълкодавът трепна за миг и внезапно оживя.
Чу се сподавена въздишка, вълкодавът се изправи на крака и се отърси като мокро куче. Джинзлър бе застинал от изненада, не можеше да проумее как и защо вълкодавът го гледа право в очите, оголил зъби. С периферното си зрение забеляза, че другите три вълкодава до стената отсреща също са се върнали към живот.
За една дълга секунда никой не помръдна. Биърш зашепна на мелодичния двутонен език и от онзи край на масата, където седяха оцелелите, долетя сподавена въздишка.
— Не! — сепнато извика Улиър. — Не може да… Четирите вълкодава скочиха.
Джинзлър инстинктивно се отдръпна от масата, очакваше всеки миг да усети непоносимата болка от впитите в гърлото му зъби. Но ужасяващият кръвопиец прелетя покрай него със зейнала паст, без дори да го погледне. Джинзлър прекатури креслото и падна, удари главата си в пода и за момент пред очите му закръжаха звезди. Ушите му бучаха, но въпреки това чуваше писъци, изстрели, вой, ръмжене, нови писъци и внезапно някой го изправи на крака.
Беше Таркоса, в погледа му се четяха страх и гняв.
— Стани, глупако! — изръмжа той, обърна го към другия край на залата и се втурна натам. Джинзлър премига, за да проясни зрението си, и се огледа.
На мястото на спокойната картина отпреди няколко секунди цареше истински хаос. Тримата войници чиси коленичили се бореха за живота си със зиналите вълкодави. Охранителят, който ги бе пазил, вече лежеше безжизнен в растяща локвичка от кръв, ръката му все още стискаше бластера. Един от чисите успя да извърти ръката си и стреля в тялото на вълкодава. Животното дори не изръмжа, зъбите и ноктите му продължаваха да разкъсват ръката и гръдния кош на жертвата. Джеронците бяха повалили другия охранител, двама от тях придържаха дясната му ръка към пода, а третият бе седнал на гърдите му и настървено удряше главата му в пода.
Зад Джинзлър се чу съскане, над рамото му прелетя синкав лъч и уцели третия джеронец в гърба. Джеронецът изкрещя злобно и се изтърколи от охранителя. Вторият изстрел го засегна в рамото, робата му се овъгли и той изпищя отново…
Джинзлър отново се дръпна инстинктивно, тъй като вълкодавът изостави ранения чис и скочи покрай него. Посланикът се извърна и го видя да се стоварва върху Формби и да захапва ръката, в която аристокра държеше оръжието.
Формби се олюля от сблъсъка, но успя да се задържи на крака. Без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по ръкава му, той се извъртя и прехвърли чарика в другата си ръка, притисна дулото към главата на вълкодава и стреля.
Този път животното поне изръмжа, но ако изстрелът бе оказал някакво влияние върху силата и решимостта му, това по нищо не пролича. Формби стреля отново и в този момент вълкодавът като че ли осъзна, че е захапал грешната ръка. Стисна челюсти за последно, разтвори паст и понечи да захапе другата ръка.
Но не успя. Изневиделица като жълто-синя стрела се появи Фийса, стовари се върху вълкодава и го повали на пода.
Вълкодавът изръмжа яростно и се извъртя като змия. Фийса бе по-бърза, хвана го здраво и зарови лице в козината на врата му. Животното изръмжа отново, разлюля глава, за да я отърси от гърба си, но Фийса го държеше здраво, крещейки на чиски, а Формби не спираше да стреля в тялото му.