Бяха като животни в клетка, само дето сами си я бяха построили.
Чуха се стъпки и лицето на Биърш се показа между креслата над главите им.
— Е, каква стана тя? — попита подигравателно джеронецът. Протегна лявата си ръка и насекомите започнаха да кацат по нея. — Видяхте ли, че дори и хората са способни да се подчиняват на заповедите?
Никой не отговори.
— Добре, хванахте ни — обади се Джинзлър, поне някой трябваше да е наясно какво се случва. — Какво искате от нас?
Устите на Биърш се извиха подигравателно.
— Искам смъртта ви, разбира се. Остава да реша единствено точно по какъв начин да умрете.
Посочи зад гърба си, където останалите джеронци се суетяха около простреляния от Формби.
— Пърпш например би предпочел да ви изпозастреля веднага, за да се наслаждава на писъците ви. Особено на вашите, аристокра Формби. Но аз реших да ви оставя сами да изберете смъртта си.
— Няма да се отървете безнаказано — обади се Улиър. Заплахата бе изречена със старчески и немощен глас.
— Напротив — отвърна спокойно джеронецът и покри с ръкава си притихналите насекоми. — Скъпоценните ви джедаи и имперските войници сигурно вече са мъртви — погрижихме се за кабините на турболифта, в които бяха затворени. Кой друг би могъл да ни спре?
— Ние — изръмжа Улиър. — Готвим се за това петдесет години. Нима се съмнявате, че ще ви победим?
— И то много. Все още поддържате заглушаването, така че едва ли ще успеете да известите и да мобилизирате жалката си колония. Докато останалите осъзнаят какво се случва, нас вече няма да ни има — усмихна се. — А вас ще ви чака смърт на тъмно и студено.
Отпусна ръка и разтърси робата си. Някакви малки предмети паднаха по пода с трополене.
— Малък подарък за оцелелите от „Изходящ полет“. Вече оставихме няколко в турболифта, а тези ще се справят с района наоколо.
Джинзлър озадачено извърна глава и притисна лице до креслото. Пет-шест змиеподобни същества се гърчеха на пода и бавно запълзяха към стените.
Той спотаи дъх.
— Кабелни глисти!
— Точно така, посланик. Нали ви обещах, че ще умрете на студено и тъмно?
— Какви са тези кабелни глисти? — попита Улиър.
— Истински кошмар — въздъхна пораженчески Джинзлър.
— Биърш пусна няколко в двигателите на „Посланик Чаф“ и замалко не парализира целия кораб — вдигна вежди. — Ваше дело е, нали?
— Сега ще пообиколим, за да ги разпръснем наоколо — продължи джеронецът, без да обръща внимание на въпроса.
— А след това ще ви оставим да срещнете съдбата си.
— Не е нужно да унищожавате тези хора, Биърш — обади се Формби. Гласът му бе напълно спокоен, почти не се долавяше огромната болка от раната в ръката. — Ако целта ви е „Посланик Чаф“, просто си го вземете.
Биърш изсумтя:
— Подценявате ни, аристокра. Дипломатическият ви кораб изобщо не ни е нужен — посочи към вълкодавите. — Ще ги оставим, за да сме сигурни, че ще мирувате, докато си свършим работата. Няма как да не сте забелязали колко трудни са за убиване. А ако все пак някой от вас реши, че иска по-бърза смърт, те със сигурност ще се насладят на играта.
— Биърш… — поде отново Формби.
Джеронецът им обърна гръб и тръгна към вратата, последван от сънародниците си. Двамата подкрепяха ранения си другар. Биърш огледа за миг коридора и излезе. Вратата се затвори след тях.
Джинзлър обърна глава към трите вълкодава, които обикаляха и душеха нервно, без да изпускат от поглед затворените зад барикадата.
— Не разбирам какво искат от нас — прошепна разтреперано Розмари.
Улиър въздъхна:
— Отмъщение, инструкторе. Отмъщение за истински и въображаеми престъпления.
— Какви престъпления? Какво сме сторили на джеронците?
— Нищо — отвърна с горчивина директорът. — Там е работата, че нищо не сме сторили на джеронците.
Джинзлър се извърна към него:
— Какво?
— Не знаете ли, посланик? — очите на Улиър мятаха мълнии. — Те не са джеронци, а вагаари.
ГЛАВА 19
Джинзлър премига изненадано, за миг цялото пътуване с „Посланик Чаф“ прелетя през съзнанието му. Как изобщо на Улиър можеше да му хрумне, че този смирен и кротък народ са пирати и робовладелци?
Но още преди въпросът да изплува на повърхността, пред очите му като черна завеса се спусна споменът отпреди няколко минути — Биърш спокойно наблюдаваше как вълкодавите сееха кръв и ужас в заседателната зала.
— Как го разбрахте? — попита немощно той.
— По езика им — Улиър се взираше в празното пространство, в очите му проблясваше агония. — По-точно от речта, която произнесоха на собствения си език, преди да ни нападнат. Чух ги само веднъж, но никога няма да ги забравя — загърби миналото, погледът му се проясни. — Наистина ли не знаехте кои са?