— Естествено. Да не мислите, че иначе щяхме да ги вземем с нас?
— Не знам — отвърна мрачно Улиър. — Някои от вас спокойно биха го сторили — извърна се към Формби: — Например наследниците на тези, които се опитаха да унищожат „Изходящ полет“ преди петдесет години.
— Обвиненията ви са нелепи! — в гласа на Формби се долавяше потисната болка. Аристокра лежеше на една страна до стената, положил глава в скута на Фийса, кървавите петна по ръкава му бързо растяха. — Казах ви вече, Чиското господство няма нищо общо с вашето унищожение. Траун действа абсолютно самостоятелно.
— А вие, аристокра, и вие ли сте тук на своя глава или изпълнявате чужди заповеди?
— Защо губим време за глупости? — намеси се гневно Фийса. — Незабавно трябва да осигурим лекарска помощ за аристокра Чаформбинтрано. Къде ви е медицинският център?
— Какво значение има къде е? — изръмжа Улиър. — Тези животни ще убият всеки, който дръзне да се измъкне от тук.
— Няма — поклати глава Фийса. — Те нападаха само въоръжените хора. Мисля, че спокойно можем да минем покрай тях, стига да не носим оръжия и да не правим заплашителни движения.
— Интересна теория — обади се презрително Таркоса. — Готови ли сте да рискувате живота ни за нея?
— Не е необходимо никой друг да рискува — отвърна рязко тя и понечи да се изправи в ограниченото пространство. — Аз ще отида сама.
— Недей — спря я Евлин. — Видях един да говори на животните, сигурно им е заповядал да не позволяват на никого да излиза.
— Нима? — обади се с изненадващо различен тон Улиър. — И откъде си толкова сигурна?
— Не съм сигурна. Просто така ми се струва.
— Въпреки това съм готова да поема риска — настоя Фийса.
— Аз не съм — Формби я докосна по рамото с върха на пръстите си. — Оставаш тук и никъде няма да ходиш.
— Но…
— Това е заповед, Фийса — аристокра се задъхваше, загубата на кръв си казваше думата. — Никой няма да прави опит да се измъква.
— Така ли синьокожите се борят със съдбата? — попита презрително Таркоса. — Седят си, без да правят нищо, и чакат смъртта?
— А може би точно на това се надяват вагаарите — измърмори Кийли. — Да си покажем носа навън и животните да ни разкъсат.
— Значи да седим тук и да чакаме смъртта? — попита гневно Таркоса.
— Никой никъде няма да ходи! — отсече категорично Джинзлър. — Не е необходимо. Джедаите и имперските войници са на свобода. Те ще ни намерят. Кийли изсумтя:
— Джедаи! — думата прозвуча като ругатня.
— Забравете джедаите — намеси се Улиър. — Нали чухте какво каза Биърш, джедаите са мъртви.
— Ще повярвам едва като го видя с очите си — обяви Джинзлър и се извърна да надникне между столовете. Вълкодавите бяха приключили с почивката и се бяха приближили, привлечени от гласовете. Крачеха на около ръка разстояние от барикадата с наострени уши и озъбени муцуни.
— Трябва ни някакво оръжие — измърмори Улиър.
— Вашите хора и чисите бяха въоръжени — напомни Джинзлър и погледът му пробяга между вълкодавите към труповете в другия край на залата. — На нас ни трябва помощ…
Изведнъж млъкна — бе съзрял окачения на колана на мъртвия охранител предавател. Към него бе посегнал младежът, когато Улиър му бе заповядал да изключи заглушаването.
— Директоре — поде той, опитвайки се да потисне внезапно обхваналото го вълнение, — възможно ли е заглушаването да бъде изключено с предавател?
— По принцип да, само че ние не разполагаме с предаватели. В тях има вградена командна честота, която позволява да се свързваме с останалите охранители и централната система.
— Знаете ли как да работите с нея?
— Разбира се — изръмжа директорът. — И аз съм бил охранител навремето.
— Само дето най-близкият предавател е на десетина метра от тук — изтъкна Таркоса. — Да не би да се надявате да убедите някое от животните да ви го донесе?
— Не — Джинзлър погледна към Евлин. — Не става дума за животните.
Момичето срещна погледа му и той за първи път зърна страх в очите й.
— Не — прошепна тя. — Не мога.
— Можеш — отвърна категорично Джинзлър. — Трябва да го направиш.
— Престанете — намеси се рязко Розмари. — Чухте я — не може.
— Какво не може? — обади се подозрително Улиър.
— В нея няма нищо особено — настоя Розмари и изгледа предупредително Джинзлър.
— Напротив, има — отвърна не по-малко твърдо той. — Знаете го не по-зле от мен. Розмари, това е най-добрият ни шанс.
— В никакъв случай! — тя притисна дъщеря си към себе си.