— Значи все пак съм бил прав — измърмори Улиър. Розмари се извърна към него и се развика с разтреперан глас:
— Оставете я на мира! Няма да ви позволя да я изпратите да умре на К-3. Няма!
— Осмеляваш се да се противопоставиш на закона? — изгърмя гръмовно гласът на директора.
— Тя не е направила нищо! Не можете да я осъдите без доказателства!
— Тя е джедай! — извика Таркоса. — Така повелява законът.
— В такъв случай законът е глупав — обади се Джинзлър. Тримата оцелели се извърнаха разгневено към него:
— Не се бъркай, чужденецо! — заповяда Таркоса. — Какво знаеш за нас? Имаш ли представа, през какви изпитания сме преминали?
— И заради това отричате на децата си правото на живот, не им позволявате да използват и да развиват дарбите си? Заради нещо, което се е случило преди повече от петдесет години, когато те дори не са били родени?
— Спрете! — гласът на Евлин бе умоляващ, лицето й блестеше от сълзи. — Спрете, посланик. Не искам да го правя. Не искам да бъда джедай.
Джинзлър поклати глава:
— Нямаш избор — прошепна той. — Никой от нас не може да избира с какви таланти и способности ще се роди. Единственият ни избор е дали ще приемем и използваме тези дарове, за да живеем и да помагаме на околните, или ще заровим глава в пясъка и ще се преструваме, че по нищо не се различаваме от останалите.
Извъртя се непохватно в тясното пространство и взе ръката на момичето. Тя трепереше, беше леденостудена.
— Ти можеш да използваш Силата, Евлин. Това е един от най-великите и редки дарове за хората. Не можеш да го отхвърлиш.
Тя вдигна поглед към него, очите й се бяха налели със сълзи. Лицето й бе напрегнато и изтерзано, но същевременно толкова овладяно…
И сякаш той отново бе на четири години и се взираше в сестра си Лорана за първи път. Виждаше колебанието и тревогата в очите й, изпълнен с объркване и негодувание към специалното място, което тя заемаше в сърцата на родителите им.
Но дали бе толкова просто, колкото винаги бе смятал?
Стисна здраво ръката на Евлин, в съзнанието му неудържимо нахлуха спомени, които десетилетия наред бе отблъсквал, преляха бента и отмиха внимателно създадената представа за самия него и за живота. Майка му го хвали за отличната диплома при завършването на четвърти клас. Баща му прави комплимент за изобретателността и сръчността, докато двамата заедно поправят семейния холовизор. Десетки образи, които показваха, че старото дългогодишно убеждение в пренебрежителното отношение на родителите му изобщо не е вярно.
Всъщност то от начало до край бе лъжа. Лъжа, която сам бе създал и от толкова повтаряне бе повярвал, че е истина. Лъжа, породена от една-единствена причина.
Ревност.
Сега разбираше, че изобщо не бе мразил Лорана, а просто бе ненавиждал това, в което се бе превърнала, защото точно за него бе мечтал и никога не бе успял да го постигне.
Джинзлър затвори очи. Толкова просто… и въпреки това цял живот се бе лутал, без да осъзнае истината.
Или по-точно — да я изрече на глас, защото вероятно някъде дълбоко в себе си я е знаел през цялото време.
Отвори очи, образът на Лорана изчезна в мъглата на спомените и той се озова отново във вътрешността на разрушения кораб сгушен зад натрупаната барикада, стискайки ръката на малко момиче.
Извърна се към Улиър:
— Тя притежава способностите на джедай, директор Улиър. И те няма как да изчезнат, нито да бъдат заличени. За вас е чест, че я познавате.
Очите на оцелелия се впиха в неговите като двойка лакоми дуракритови червеи. Но очевидно нещо в изражението на Джинзлър го възпря от нови спорове. Директорът изсумтя презрително и мълчаливо извърна глава.
Джинзлър предизвикателно огледа Таркоса и Кийли, но каквото и да бе видял Улиър, те също го зърнаха и нито един от двамата не проговори.
Накрая той се извърна отново към Розмари:
— Евлин се нуждае от одобрението на хората, които обича. И освен това го заслужава.
Розмари преглътна видимо. Ситуацията изобщо не й харесваше — това бе пределно ясно. Но под болката и страха се усещаше сила, каквато Джинзлър бе виждал единствено у майка си.
— Спокойно, Евлин — прошепна тя нежно. — Не се тревожи. Използвай способностите си.
Евлин изпитателно впи поглед в лицето на майка си и след това сведе глава към Джинзлър:
— Какво искате от мен? Той си пое дълбоко дъх.
— Виждаш ли охранителя до стената? На колана му има предавател.
Евлин се извъртя и погледна през пролуката между креслата и масата.
— Да, виждам го.
— Само с този предавател можем да изключим заглушаването и да повикаме приятелите си на помощ. Но няма как да стигнем до него.