— Приятелите ви са мъртви — обади се Кийли.
— Не са, те са джедай. Чувал съм какви ли не истории за тях, съветник. Не могат да бъдат убити толкова лесно, колкото си мисли Биърш.
— Освен това на борда на кораба има още чиски войници — добави Фийса. — Те също могат да ни помогнат.
— Стига да успеем да се свържем с тях — Джинзлър впи поглед в очите на Евлин. — И това ще стане само ако ти донесеш предавателя.
Евлин стисна зъби.
— Добре. Ще се опитам.
Джинзлър усети позната болка в гърдите си. Човек или го прави, или не — опити няма. Баща му бе цитирал тази джедайска пословица хиляди пъти. Но до този момент той не бе способен да преодолее омразата и негодуванието си и да види вложената в думите подкрепа. Притисна лице към креслата, един от вълкодавите щракна челюсти в лицето му и той се сепна.
В този миг предавателят на охранителя помръдна.
Улиър измърмори нещо под нос. Предавателят отново помръдна, освободи се от закачалката и падна на пода.
Вълкодавите замряха, трите космати муцуни се извърнаха към източника на шума.
— Спокойно — обади се Джинзлър. — Остави го да полежи там малко.
Евлин кимна мълчаливо. След няколко секунди вълкодавите продължиха да обикалят, вече нищо не привличаше вниманието им.
— Добре. Сега го насочи към нас. Бавно и равномерно.
Бавно, макар и изобщо не равномерно, предавателят започна да се плъзга по пода. Един от вълкодавите отново наостри уши, тъмните очи на животното следяха черния цилиндър с любопитство. Но дресьорите му очевидно не го бяха подготвили за подобна ситуация, в плъзгащия се по пода предмет той не долови никаква заплаха и не реагира. След малко изгуби интерес и отново съсредоточи вниманието си към създанията зад барикадата. Джинзлър затаи дъх.
Най-накрая предавателят опря в обърнатата маса. Евлин внимателно се присегна през пролуката и го сграбчи.
В следващия миг рязко отдръпна ръка и извика — един от вълкодавите се бе хвърлил ръмжейки към нея и замалко не събори приклещеното към стената кресло.
— Дай ми го! — Джинзлър измъкна предавателя от ръката на сепнатото момиче. Очевидно вълкодавите смятаха всеки предмет в ръцете им за опасно оръжие и потенциална заплаха. — Вземете — подхвърли го към Улиър, извъртя се и подпря креслото с крака. В следващия миг вълкодавът отново се стовари върху него, но барикадата устоя. — Изключете заглушаването.
Ръмженето на животните заглуши отговора на Улиър, точно над главата на Джинзлър се появиха челюсти и остри нокти.
— Дръжте креслата! — извика Формби, поизправи се и сграбчи най-близкото. Точно навреме — третият вълкодав скочи върху креслата и запровира муцуната си в пролуките, опитвайки се да стигне враговете. Единият му заден крак пропадна, животното започна да вие и да ръмжи още по-яростно, докато безуспешно се опитваше да се измъкне. Остроноктестата лапа се мяташе силно напред-назад в тясното пространство и неволно жегна Фийса по гърба — жълтата туника се обагри почти мигновено в кървавочервено.
— Готово! — надвика шума Улиър.
С едната ръка Джинзлър стискаше най-близкия стол, а с другата включи собствения си предавател.
— Люк, Мара, командир Фел… — не можеше да са мъртви. Просто не можеше. — Чувате ли ме? Обадете се!
Люк се набра по кабела със сетни усилия и очите на Мара се изравниха с вратата на турболифта.
— Сега как е? — извика той.
— Добре — Мара прокара пръсти по корозиралия метал. В интерес на истината щеше да й е по-удобно, ако бе още поне десетина сантиметра по-високо. Но изкачването бе дълго и въпреки цялата помощ, която бе черпил от Силата, раменете на Люк в последните пет минути трепереха от умора и изтощение. По-добре бе тя да се поизмъчи малко и да го остави да запази оскъдните си сили.
Защото, ако се окажеха прави за този безмълвен вик, който и двамата бяха почувствали преди няколко минути, тепърва ги очакваха сериозни неприятности.
А, ето го.
— Готово — обяви тя. Стисна внимателно ръчката за аварийно отваряне и дръпна. Чу се щракване, тя се присегна със Силата и отвори вратата.
Но вместо в осветеното преддверие на турболифта те се озоваха в почти пълна тъмница.
— Защо е толкова тъмно? — попита Люк.
— Вероятно защото няма осветление — отвърна Мара, огледа се, стисна здраво прага и се издърпа нагоре. Странно, дори и аварийното осветление бе изгаснало. — Може и да сме сгрешили и това да не е основната жилищна част. Чакай малко — тя надникна надолу по коридора. — Виждам някакви светлинки към кърмата. Може би всички са там.
— А може и да не са — обади се някой в тъмното. — Не мърдайте.