— Да, но за съжаление той е напълно излишен — отвърна мрачно имперският офицер. — Драск не може да се свърже с кораба. На никой канал не получава отговор.
Сърцето на Мара за миг забави ход. Върху лицето на Люк бе изписано напрежение. Смъртта, която бяха усетили на К-1… — Люк?
— Да, чухме. По-добре побързайте да се присъедините към нас. Възможно е вагаарите вече да са превзели „Посланик Чаф“.
— Разбрано — потвърди Фел. — Тръгваме към вас.
Люк изключи предавателя.
— Пазителю?
— Както изглежда, ние също не можем да предложим кой знае каква помощ — отвърна мрачно Пресор и закачи предавателя на колана си. — Шестима от охранителите ги няма.
— Шестима от колко? — попита Мара. Пресор изсумтя:
— Единайсет, с мен включително. Не сме много сериозна бойна част — размаха бластера. — Но те бяха пред очите ни през цялото време. Кога е успял някой от тях да се измъкне и да се върне на кораба или пък да нападне хората ми?
— Не всички бяха тук — обясни Люк. — Оставихме един от тях на кораба.
— Заради нараняване при тайнствена атака — добави кисело Мара. — Смяташ ли, че сами са стреляли по Естош, Люк?
— Така изглежда — той се спря, огледа пресечния коридор и продължи напред. — Но поне вече не разполагат с елемента на изненадата.
— Едва ли им е нужна — обади се горчиво Пресор.
— Спокойно, ще се справим с тях. Какво казахте на хората си?
— Заповядах им да не мърдат от местата си, да наблюдават и да бъдат готови да защитават мирното население — отвърна пазителят, стиснал войнствено устни. — Двама от тях бяха в заседателната зала, а не възнамерявам да рискувам живота на останалите в безсмислена атака, докато не разберем срещу какво точно сме изправени.
Ако очакваше спор, остана разочарован.
— Съгласен съм — кимна Люк. — Всъщност в момента се нуждаем от техните очи и уши повече, отколкото от бластерите им.
— Абсолютно — кимна Мара. — Все пак какво толкова могат да сторят четирима-петима вагаари?
Въпросът щеше да изниква в съзнанието й неколкократно през следващите няколко часа.
След няколко метра изскочиха от един завой в коридора и се изправиха лице в лице с вагаарите. Не бяха четирима, нито пък петима, а цели осем. Биърш бе в обичайната си роба и туника, без вълкодава на раменете, но останалите бяха облечени като войници, с шлемове и брони и бяха въоръжени с електрически модификации на чиските чарици и бластери от времето на Старата република. Пред тях като авангард вървяха два вълкодава, а още пет обикаляха като подвижен ескорт. Двете групи се забелязаха едновременно.
— Спрете! — заповяда Пресор и насочи бластера си в Биърш.
Вагаарите реагираха като добре обучени войници. Първите четирима мигновено паднаха на коляно, като оставиха поле за стрелба на тези отзад и всичките седмина мълчаливо вдигнаха оръжията си. Вълкодавите спряха по-неохотно, като мятаха опашки нетърпеливо и гледаха кръвожадно.
— По-спокойно — прошепна Люк, протегна ръка, внимателно свали бластера на Пресор, направи крачка напред и застана пред него, за да го защитава, ако вагаарите откриеха огън. Лазерният меч вече бе в ръката му.
— Здравей, Биърш. Виждам, че си си довел приятели.
— А, джедаите — ако вагаарецът бе притеснен от внезапната им поява, с нищо не го показваше. — Значи все пак сте се измъкнали живи от турболифта. Изключително много ви съжалявам.
— И защо? — Мара все още се опитваше да си обясни неочаквания брой на вагаарите. На борда на „Посланик Чаф“ бяха само петима, в това бе сигурна. Къде се бяха крили останалите?
— Защото сега ви очаква бавна и мъчителна смърт. Много повече страдания.
— Защо е необходимо изобщо някой да умира? — попита спокойно Мара. — Защо просто не ни кажете какво искате? Може да измислим как да се спогодим.
Очите на Биърш проблеснаха.
— Глупаци! Мислите, че вагаарите се продават като търговците на дрънкулки на пазара?
— Все пак нещо ви е довело тук. Какво? Биърш изсумтя:
— Искаме да отмъстим за петдесетте години унижение на вагаарите. Да осъществим онова, за което си мечтаем петдесет години. Това говори ли ви нещо?
— Повече, отколкото си мислиш — каза самоуверено Мара, макар да нямаше никаква представа, за какво ставаше въпрос.
Едно от първите правила в наръчника за водене на разпити гласеше, че всяко късче информация впоследствие може да се окаже изключително важно за подредбата на целия пъзел. — И постигнахте ли тези благородни цели?
Двете усти на Биърш се извиха в горчива усмивка:
— Отвъд най-смелите си надежди. Хората, които ще останат живи след нас, ще прекарат последните си часове в самообвинения, че без да искат, са ни служили.