— Почакай — каза тя и се обърна, обгръщайки с поглед парка.
Когато отново го погледна, лицето й бе по-бледо от всякога, а очите й неспокойно проблясваха.
— Искам да споделя нещо.
— Слушам те.
— На никого не съм го казвала. — Тя си пое дълбоко дъх. — Когато бях на петнайсет години, баща ми се самоуби. — Тя вдигна предупредително ръка към Санди да не казва нищо и да не се навежда към нея. — Обеси се на тавана на къщата ни.
— Много съжалявам, Фрида.
— Аз го намерих. Прерязах въжето, но той, разбира се, вече беше мъртъв. Беше изпаднал в дълбока депресия, но аз си мислех, че мога да му помогна. Мислех си, че мога да го накарам да се почувства по-добре. Все още сънувам как се появявам при него навреме. Един постоянен кошмар. — Тя го погледна с големите си очи. — Не успях да му помогна навреме. Нито на Мери Ортън. Нито на Джанет Ферис. Нито на Кати Рипън. Нито на горкия Алън. Все хора, които ми имаха доверие, а аз ги предадох.
— Не, скъпа.
— Все едно нося някакво проклятие. По-добре стой далеч от мен.
— Не можеш да ме държиш надалеч.
— Ох! — въздъхна Фрида. За момент Санди си помисли, че тя ще се разплаче. Фрида пристъпи напред и го погали с длан по бузата, вперила поглед в него. — Какво ще правим, Санди?
— Ще си дадем време.
— Ще си дадем време?
— Да.
— Значи ще се върнеш в Щатите, а аз ще остана тук?
— Да. Но този път ще е различно.
— Защо?
— Заради парка „Уотърлоу“. Заради среднощната ни разходка край реката. Заради това че ми показа как водата й тече скрита под земята, без да пресъхне или да изчезне. Заради това че те познавам.
— Да — изрече Фрида с нежен глас. — Познаваш ме.
— Здравей!
Санди и Фрида се огледаха. Едно малко момиченце беше застанало до Фрида и стискаше букет от жълти нарциси в дланите си. Подаде ги на Фрида, протегнало напред ръце и изправено на пръсти. Фрида взе нарцисите и каза:
— Много ти благодаря. — Въпреки че движението й причиняваше болка, тя се наведе близо до лицето на детето. — Прекрасни са!
— Не ти беше дошло времето — каза момиченцето.
— Какво? — учуди се Фрида. — Не те разбирам.
— Не ти беше дошло времето. — Момиченцето сбърчи чело, опитвайки се да се съсредоточи, сякаш се беше изправило пред дъската в класната стая. После повтори бавно и отчетливо: — Не — ти — беше — дошло — времето.
— Какво означава това?
Детето като че ли се изплаши. Фрида си помисли, че може да избяга. Санди приклекна и го попита приятелски:
— Как се казваш?
— Джини.
— Много хубаво име. Джини, ти защо каза това?
— Защото той ме накара.
— Кой?
— Мъжът.
Санди вдигна поглед към Фрида, после отново се обърна към малкото момиченце:
— Можеш ли да го посочиш?
Джини се огледа наоколо.
— Не.
— Той какво ти каза?
— Каза ми: „Дай на онази жена тези цветя и й кажи…“ — Детето млъкна. — Забравих.
— Джини! — извика някой. — Джини!
Малкото момиченце се затича по алеята към майка си.
— Какво беше това? — попита недоумяващо Санди.
— Той ме следи — прошепна Фрида.
— Кой?
— Дийн — отвърна тя. — Дийн Рийв. Той е тук. През цялото време е бил тук. Интуитивно усещах присъствието му. Бил е той. Знам, че е бил той. — Тя се обърна към Санди с напрегнато лице. — Няма как да съм прерязала гърлото на Бет Кърси. Няма как да съм изтръгнала колана й, за да си стегна с него крака. Той ме е спасил. Дийн Рийв е спасил живота ми.
Тя очакваше Санди да й каже, че е параноичка, че е луда, но вместо това той попита:
— Защо?
— Защото иска да ми покаже, че е човекът, който притежава силата да ме унищожи.
— Какво ще правим сега?
Тя сви рамене.
— Какво мога да направя?
— Попитах какво ще правим „ние“.
— Знам. Благодаря ти.
Санди я прегърна и тя се облегна на него. Постояха така, без да говорят.
— А сега ще се изкачим ли нагоре по хълма?
Фрида поклати глава.
— Да си тръгваме. Скоро ще се мръкне. Денят е към края си.