— Спокойно, той е добър — каза човекът. — Нали така, Бъз?
— Тук ли живеете? — попита го Маги.
Мъжът я изгледа подозрително. Едната му буза потрепваше. Маги извади от джоба си ламинираната си служебна карта и му я показа.
— Аз съм от социалните служби — обясни му тя. — Идвам на посещение при Мишел Дойс.
— А, жената от първия етаж? — каза мъжът. — Напоследък не съм я виждал. — Той се пресегна и отключи вратата. — Ще влезете ли?
— Да, моля.
Мъжът само сви рамене.
— Хайде, Бъз — подвикна той. Маги чу топуркането на кучето и двамата изчезнаха нагоре по стълбите.
Когато влезе във входа, я блъсна остра миризма на мухъл, мръсотия, пържена храна, кучешки изпражнения и на още нещо, което не можа да определи. От вонята очите й се насълзиха. Тя затвори входната врата след себе си. Преди това явно е било входното антре на фамилна къща. Сега там бяха струпани палети, кутии с боя, няколко найлонови торби, стар велосипед без гуми. Точно срещу нея започваше стълбището. От лявата му страна имаше врата, от която по-рано се е влизало във всекидневната, но сега беше закована. Маги продължи по-нататък, където имаше друга врата. Почука силно и се ослуша. Отвътре се чу шум, после нищо. Отново почука няколко пъти и зачака. Чу се щракане и вратата се отвори. Маги показа служебната си карта.
— Мишел Дойс? — попита тя.
— Да — кимна жената.
На Маги й беше трудно да определи защо изглеждаше странно. Беше чиста, косата й — добре пригладена, ала прекалено старателно — като на малко момиче, което я е намокрило, после я е сресало и тя е залепнала за главата му. Скалпът на жената прозираше през тънките косми. Лицето й бе гладко и розово, обрамчено от прилепналите кичури. Яркочервеното й червило излизаше от очертанията на устните й. Беше облечена с размъкната избеляла рокля на цветя. Маги се представи и отново протегна ръка с картата си.
— Исках да проверя как сте, Мишел. Как се чувствате? Добре ли сте?
Жената кимна с глава.
— Може ли да вляза? — попита Маги. — Бих искала да се уверя, че всичко е наред.
Тя пристъпи навътре и извади бележника си. Първото й впечатление беше, че Мишел поддържа жилището си чисто. Очевидно се хранеше добре. Беше контактна. Маги огледа малкото олющено преддверие. Разликата между него и входното антре на къщата беше впечатляваща. Обувките бяха старателно подредени, на закачалката висеше палто. В единия ъгъл имаше кофа и подочистачка.
— Откога живеете тук, Мишел?
Жената сбърчи чело.
— Тук ли? От няколко дни.
В документа за изписване от болницата беше посочена датата 5 януари, а днес беше първият ден на февруари. Но подобно нарушение на паметта не беше изненадващо. Докато стояха там, Маги чу шум, който не можа да определи. Може би беше от уличния трафик или от включена прахосмукачка на горния етаж, или от прелитащ самолет. Зависеше от разстоянието, от което идваше. Усещаше се и миризма, подобна на миризмата от развалена храна. Тя погледна нагоре: електричеството работеше. Трябваше да провери дали Мишел има хладилник. Но по вида й можеше да се съди, че засега нещата бяха наред.
— Може ли да огледам наоколо, Мишел? — попита Маги. — Искам да видя дали всичко е както трябва.
— Искате да се запознаете с него ли?
Маги се озадачи. В документите не пишеше нищо такова.
— Имате си приятел? Бих се радвала да се запозная с него.
Мишел пристъпи напред и отвори вратата към помещение, което би трябвало да е една от задните стаи на къщата, далеч от улицата. Маги я последва и в същия миг нещо я блъсна в лицето. Отначало си помисли, че е облак прах. После реши, че мотрисата на подземната железница излиза на повърхността и пръска наоколо ситен чакъл. В същото време шумът се усили и тя осъзна, че това беше гъст рояк мухи, които бръмчаха и се блъскаха в лицето й.