— Къде е жената, която го е открила?
Мънстър свали носната кърпа и я прибра в джоба си. С видимо усилие овладя позивите за повръщане.
— Извинявай. Дойде ми в повече. Тя е там. — Той кимна към жена на средна възраст от африкански произход, която седеше на тротоара, скрила лице в шепите си. — Чака ни, за да разговаряме с нея. Жената, в чието жилище са го открили, е в колата с Мелани. Не спира да говори за чай. Криминалистите пътуват насам.
— Карлсън също.
— Добре. — Мънстър сниши глас. — Как е възможно да живеят по този начин?
Ивет и Карлсън обуха хартиени калцуни. Той й кимна окуражително и сложи длан на кръста й, подкрепяйки я. Тя си пое дълбоко въздух.
По-късно Карлсън щеше да се опита да разграничи и подреди впечатленията си, но сега бе завладян от смесица от усещания: гледки, миризми и гадене, от което се изпоти. Двамата с Ивет нагазиха в боклука и кучешките изпражнения, острата сладникава смрад сякаш полепна по гърлата им. Продължиха към вратата, която не беше закована. Влязоха вътре и се озоваха в друга вселена, все едно бяха в библиотека, където всичко бе старателно каталогизирано и поставено на правилното място. Три чифта стари обувки, подредени едни над други; лавица с кръгли камъни; друга лавица с кости от птици, по някои от които все още имаше остатъци от пера; малък съд с подредени един до друг фасове; пластмасова кутия, в която бяха наредени валма от косми. Докато отиваше към другата стая, Карлсън си помисли, че жената, която живееше тук, сигурно е луда. После се втренчи в тялото на дивана — голият мъж седеше изправен, а около главата му кръжаха безброй тлъсти мухи.
Той беше доста слаб и макар че беше трудно да се определи възрастта му, не изглеждаше стар. Ръцете му бяха сложени в скута, сякаш в знак на благоприличие, а в едната имаше кифличка със захарна глазура. Главата му беше подпряна с възглавничка и жълтите му невиждащи очи бяха втренчени в тях, а изкривената му вкочанена уста им се хилеше. Кожата му беше петнистосиня, като сирене, което е престояло дълго време на открито. Карлсън се сети за промишлено избелените дънки, които дъщеричката му го беше накарала да й купи. Той прогони тази мисъл. Не искаше тя да присъства на това място, дори и във въображението му. Навеждайки се напред, Карлсън забеляза отвесни белези по тялото на мъжа. Сигурно беше мъртъв от доста време, съдейки не само по потъмнялата кожа по долната част на бедрата и прасците, където застоялата кръв бе пробила тъканите, но и от миризмата, която се носеше от трупа и принуждаваше Ивет Лонг, застанала зад шефа си, да си поема дъх едва-едва. Две пълни чаши чай бяха поставени до лявото ходило на мъжа — неестествено извито нагоре и с изкривени пръсти. В светлокестенявата му коса беше забоден гребен, а устните му бяха начервени.
— Очевидно е престоял тук известно време — каза Карлсън със спокойствие, от което сам се учуди. — В стаята е топло, а това усложнява нещата.
Ивет издаде звук, който можеше да се приеме като съгласие.
Карлсън се насили да огледа по-отблизо петнистата, подпухнала плът. Направи знак на Ивет.
— Погледни.
— Какво?
— Виж лявата му ръка.
Върхът на средния пръст липсваше от кокалчето нагоре.
— Може да е бил деформиран.
— Аз пък мисля, че е бил отрязан и раната не е зараснала правилно — каза Карлсън.
Ивет преглътна, преди да отговори. Не й се гадеше, не й се гадеше, не й се гадеше!
— Не знам — каза тя накрая. — Трудно е да се определи. Изглежда безформен, но причината може да е…
— Разлагането на трупа — довърши Карлсън.
— Да.
— Което става с ускорено темпо поради топлината в стаята.
— Крис каза, че когато са пристигнали, електрическата печка е била включена.
— Аутопсията ще даде отговор на много въпроси. Но трябва да се извърши час по-скоро.