Карлсън погледна към пукнатия прозорец и прогнилата му рамка, към тънките оранжеви пердета. Огледа нещата, които Мишел Дойс старателно беше събирала и подреждала: кашон със свити на топка, очевидно използвани хартиени носни кърпички; чекмедже, пълно с капачки от бутилки, сортирани по цветове; буркан от конфитюр, в който бяха събрани пожълтели изрязани нокти.
— Да се махаме оттук — каза Карлсън. — Ще поговорим с нея и с жената, която го е открила. Ще дойдем пак по-късно, след като го изнесат.
На излизане видяха, че пристига екипът от криминалисти със своите прожектори и фотоапарати, предпазни маски, химикали и строго професионално изражение. Карлсън изпита облекчение. Те щяха да прогонят ужаса и да превърнат страховитата стая, пълна с мухи, в ярко осветена лаборатория, където предметите щяха да се превърнат в улики и да бъдат класифицирани.
— Какъв ужасен начин да си идеш от този свят — каза замислено Карлсън, вдишвайки свежия въздух.
— Кой, по дяволите, е той?
— Тепърва ще разберем.
Карлсън остави Ивет да разговаря с Маги Бренан, а той отиде и седна в колата при Мишел Дойс. Единственото, което знаеше за нея, бе, че е на петдесет и една години, че наскоро е била изписана от болницата след психологическа експертиза, която не беше довела до ясно заключение за психичното й здраве, и че живееше на „Хауард стрийт“ от месец, без оплаквания от съседите. Това беше първото посещение на Маги Бренан в жилището й: тя заместваше своя колежка, която нямаше как да посети жената, защото бе в отпуск по болест от октомври.
— Мишел Дойс?
Тя го погледна с бледите си като на слепец очи, но не отговори.
— Аз съм главен криминален инспектор Малкълм Карлсън. — Той почака. Тя примигна и Карлсън поясни: — Полицай съм.
— Отдалече ли идвате?
— Не. Но ще трябва да ви задам няколко въпроса.
— Аз идвам от много далеч. Питайте.
— Това е важно за нас.
— Да, знам.
— Мъжът в жилището ви.
— Погрижих се да му е уютно.
— Той е мъртъв, Мишел.
— Миех му зъбите. Малцина биха направили това за своите гости. А той ми пееше. Приличаше на шума от течаща река нощем, когато кучетата са спрели да лаят и не се чуват викове и крясъци.
— Мишел, той е мъртъв. Мъжът в жилището ви е мъртъв. Трябва да разберем как е починал. Знаете ли името му?
— Името му?
— Да. Кой е той? Кой беше той?
Тя се учуди.
— Защо питате мен как се казва? Питайте него.
— Нещата са сериозни. Кой е той?
Тя се вторачи в него: едра, бледа жена с особени очи и големи зачервени длани, с които жестикулираше, докато говореше.
— Той в апартамента ви ли почина, Мишел? Нещастен случай ли беше?
— Един от зъбите ви е нащърбен. Много си падам по зъби. Държа всичките си изпадали зъби под възглавницата, в случай че дойдат, а също и зъби от други хора — но само няколко. Трудно се намират.
— Разбирате ли какво ви питам?
— Иска да ме напусне ли?
— Той е мъртъв — на Карлсън му се искаше да изкрещи тези думи и да ги хвърли като камък, който да проясни замъгления й ум, но запази спокойния си тон.
— Накрая всички си отиват. Въпреки че толкова се старая.
— Как умря той?
Тя започна да бръщолеви неща, от които Карлсън нищо не разбра.
Крис Мънстър извършваше предварителен оглед на останалата част от къщата. Изпитваше отвращение. Нямаше го обичайното усещане за криминално разследване: обитателите живееха в пълна безнадеждност, отхвърлени от системата. Апартаментът на втория етаж беше осеян с медицински игли: стотици, не — хиляди употребявани игли, които образуваха странна мозайка по пода. И тук имаше кучешки изпражнения, повечето изсъхнали и втвърдени. Парцали с кървави петна по тях. Тънък матрак с грозни лекета в средата. Точно сега му беше все едно кой е убил мъжа на долния етаж. Просто му се искаше да изкара всички обитатели вън от къщата, да й драсне клечката и да излезе да вдиша с пълни гърди чистия въздух — колкото по-студен, толкова по-добре. Чувстваше се мръсен отвсякъде — и отвън, и отвътре. Как е възможно хората да живеят така? Онзи дебел мъж с кървясали очи и морава кожа на пияница, който едва говореше и трудно крепеше огромното си туловище на малките си крака. Или кльощавият стопанин на кучето, с надупчените си ръце и осеяното си с пиърсинги лице, който се хилеше, чешеше и обикаляше нервно наоколо: това неговият апартамент ли беше, а иглите? Или това бе жилището на мъртвеца? Твърде вероятно. Сигурно щеше да се окаже, че покойникът е един от обитателите на тази дяволска къща. Проклетият хазяин! Бяха ги натикали тук — окаяни нещастници, с които обществото не знаеше как да се справи, нямаше пари да ги лекува и ги бе захвърлило, а сега полицията трябваше да оправи бъркотията. Дали хората имаха представа, помисли си той, докато тежките му обувки се хлъзгаха по спринцовките, дали изобщо бяха наясно как живеят и как умират някои техни събратя?