— Не, само от шест вечерта до шест сутринта. През деня има друг пазач — сигурно го познаваш. Става дума за Александър — мошеника с фалшивите пощенски ордери.
— Да, знам го. Хайде довиждане, Симон. Поздрави семейството си.
— Ще ни посетиш ли?
— С удоволствие. Чао!
Отдалечих се колкото мога по-бързо от източника на изкушението. Невероятно! Да речеш, че тия типове от мината искат да бъдат обрани на всяка цена. Не само че държат златото в една скапана барака, ами отгоре на всичко са хванали двама престъпници от класа да им го пазят. Е, сега наистина мога да кажа, че съм видял всичко на този свят.
Бавно тръгнах по виещата се пътека към селото. Трябваше цялото да го прекося, за да стигна до възвишението, на което бе кацнал „замъкът“ на Шарло. Леко влачех крака, защото осемчасовият работен ден мина трудно. Въпреки вентилаторите във втората подземна галерия въздухът бе рядък, влажен и топъл. На три-четири пъти помпите се задавиха и се наложи да ги поправям. Беше осем и половина вечерта, а бях слязъл под земята по обяд. Спечелих осемнадесет боливара. Ако преценявах нещата като работник, трябваше да призная, че това съвсем не бе зле. Месото струваше по два и петдесет, захарта — по 0,70, кафето — по два боливара. Зеленчуците също не бяха скъпи — 0,50 за кило ориз, същата цена и за сушения фасул. Човек можеше да се изхрани евтино. Въпросът обаче бе в друго — щях ли да проявя достатъчно мъдрост, за да приема подобен живот?
Докато се катерех по каменистата пътека — лесна за изкачване благодарение на тежките обувки с налчета, получени от мината — пряко волята си и въпреки усилията, които правех, за да отклоня мисълта си, все ми се привиждаше милион долара в златни кюлчета. Застанали там, просто умоляващи някой да ги свие. Сигурно не е сложно да изненадаш Симон — още повече през нощта — и да го упоиш с хлороформ, преди да е успял да те разпознае. Тогава плячката ще ти е в кърпа вързана, защото безотговорността на тия хора стига дотам, че му оставят ключа от склада — да се крие на сухо, когато вали. Чавка им е изпила ума! Остава само да изнесеш двеста кюлчета извън мината и да ги натовариш в някакво превозно средство — камион или каруца. Предварително си подготвяш няколко скривалища в джунглата и разпределяш из тях кюлчетата на малки купчинки от по сто килца. Ако си използвал камион, продължаваш напред, след като си го разтоварил, намираш най-дълбокото място на реката и го потапяш. А ако е каруца? Селището е пълно с такива. По-трудно ще бъде да намеря кон, но и това не е невъзможно. Една бурна дъждовна нощ би ми осигурила в промеждутъка от осем вечерта до шест сутринта предостатъчно време да извърша цялата операция, че дори и да се върна вкъщи и да си легна като добро момче.
Излязох на осветеното селско площадче, а в същото време си представях как след успешния удар се промъква между чаршафите на голямото си легло Шарло.
— Buenas noches, amigo! — подвикнаха ми няколко мъже, насядали в местната кръчма.
— Добър вечер и лека нощ на всички, приятели!
— Седни при нас за малко. Искаш ли чаша студена бира? Ще ни доставиш удоволствие.
Щеше да е нелюбезно, ако откажа. Приех. И ето ме настанен сред тия честни хора, повечето от които миньори. Разпитаха ме дали се чувствам добре тук, дали съм си намерил жена, дали Кончита се грижи добре за Пиколино, дали ми трябват пари за лекарства и други работи. Спонтанната им щедрост ме върна към действителността. Един златотърсач ми предложи, ако мястото в мината не ме удовлетворява и ако искам да работя само когато ми дойде желание, да замина с него: „Тежко е, но се печели повече. Пък и рискуваш да забогатееш един ден.“ Благодарих на всички и предложих да ги почерпя на свой ред.
— Не, francès, ти си наш гост. Друг път, когато се замогнеш. Бог да те пази!
Поех пътя към „замъка“. Да, лесно е да станеш смирен и честен сред тия хора, които живеят с малко, радват се на дреболии и приемат като свой един чужд човек, без да се запитат откъде идва и с какво се е занимавал в миналото.
Посрещна ме Кончита. Беше сама — Шарло бе слязъл в мината. Смените ни се разминаваха. Кончита излъчваше веселие и доброта. Даде ми чехли, за да си починат краката ми от тежките обувки.
— Приятелят ти спи. Хапна добре, аз вече пуснах в пощата молба до болницата в близкото градче Тумеремо да го приемат за лечение.
Поблагодарих й и се нахвърлих на топлото ястие, което ме очакваше. Това приятелско посрещане — толкова открито и жизнерадостно, ми помогна да се отпусна и внесе в душата ми успокоението, от което се нуждаех след изкушението на един тон злато. Вратата се отвори.