Бях наел само един музикант, но и той беше шантав колкото портиера. Беше немец, казваше се Курт Льовендал — акордеонист с ръце на боксьор, който свиреше ча-ча-ча с такова себеотдаване, че стените на целия жилищен блок трепереха чак до деветия, последния етаж. Всъщност не вярвах, че е толкова шумен, но веднъж домоуправителят и собственикът на апартамента ме качиха до горе, за да се убедя. Наистина не преувеличаваха.
Другият нощен бар — „Нормандия“, се намираше на много подходящо място — точно срещу сградата на Службата за национална сигурност. Така от двете страни на улицата се гледаха терорът и удоволствието от живота. Поне веднъж в живота си бях за завиждане. Разбира се, пак намерих начин да си осигуря проблеми — започнах да помагам на затворниците, политически и други, да предават нелегално писма на близките си. Беше доста опасно.
1958 г. От няколко месеца насам обстановката във Венецуела започна да става все по-напрегната. Усещаше се, че диктатурата на Перес Хименес няма дълго да издържи. Дори привилегированите прослойки се отдръпнаха от него. Останаха му само две опори — армията и ужасяващата политическа полиция Seguridad nacional, която арестуваше все повече хора. По същото време тримата основни политически лидери — всичките изгнаници, се срещнаха в Ню Йорк и направиха общ план за превземане на властта. Това бяха Рафаел Калдера, Ховито Вилалба и изключителният Ромуло Бетанкур. Лидерът на комунистите Мачадо не беше поканен да се присъедини към тях. Въпреки че комунистите също дадоха много жертви по време на диктатурата.
На 1 януари генералът от ВВС Кастро Леон се опита да въстане заедно с хората си. Малка група авиатори хвърлиха няколко бомби над Каракас, и по-точно над президентския дворец на Перес Хименес. Операцията се провали и Кастро Леон избяга в Колумбия. Но 23 дни по-късно в два часа сутринта един друг самолет прелетя над Каракас. В него бяха Перес Хименес, семейството му, най-близките му сътрудници и част от огромното състояние на президента. Този самолет превози толкова ценни хора и такова огромно богатство, че по-късно венецуелците го кръстиха „свещената крава“. Перес Хименес беше разбрал, че е загубил битката и че дори армията се готви да го изостави. Затова след десетгодишна диктатура напусна страната. Самолетът се насочи към Доминиканската република, където друг диктатор — генерал Трухильо, радушно посрещна своя събрат.
Каракас се събуди, управляван от нова хунта начело с адмирал Волфганг Ларазабал, който пое кормилото на кораба след бягството на капитана и екипажа. Започна революцията.
В продължение на почти три седмици човек не можеше да види жив полицай по улиците. Имаше много случаи на грабежи и насилие, но нападенията бяха почти само срещу привърженици на предишния режим. След десетгодишно покорно мълчание народът най-после се надигна. Сградата на Seguridad nacional срещу моя бар „Нормандия“ беше превзета и повечето от охраняващите я полицаи — убити.
Всъщност именно в трите дни непосредствено след бягството на Перес Хименес аз за малко не изгубих всичко припечелено за последните дванайсет трудни години. Няколко души ми се обадиха да ме предупредят, че всички барове и луксозни ресторанти, които имат славата, че са били посещавани от пересхименисти, сега са методично нападани и ограбвани. Това може би не беше толкова опасно за собствениците, които живееха далеч от заведенията си, но ние с Рита живеехме над „Кети-бар“. Барът се помещаваше на приземния етаж на кокетна ниска виличка в дъното на шикозна затворена улица. Над него беше нашият апартамент, а над нас — плоският покрив, аранжиран като арабска тераса. Бях твърдо решен да защитавам къщата, собствеността и семейството си. Снабдих се с двайсет бензинови бутилки, които превърнах в бомби от типа на „коктейл Молотов“. Подредих ги в стройна редица на покрива. Рита не пожела да ме остави сам и настоя да стои до мен със запалка в ръка. Така ги дочакахме.
Забелязахме, че към нас се стича тълпа от стотина души — грабителите. „Кети-бар“ се намираше в дъното на затворената улица. Щом идваха насам, значи беше заради нас. Вече дочувах крясъците им: „Ето тук са се събирали пересхименистите! Да го унищожим!“ Хукнаха към нас, размахвайки лопати и железни пръти. Аз щракнах запалката.
Внезапно усетихме, че тълпата спря като закована. Четирима мъже стояха насред улицата, разперили ръце, и преграждаха пътя на превъзбудените юнаци. Чух някой от четиримата да казва: