Чиновниците от различни ведомства на няколко пъти ми създадоха големи проблеми. Нароиха се инспектори от всякакъв вид — инспектори по алкохолните напитки, инспектори по общинските данъци и прочее. Повечето от чиновниците дори не се преструваха, че си разбират от работата — ясно беше, че са докопали поста по политически причини. Отгоре на всичко, те знаеха за миналото ми и се възползваха от положението ми на осъден във Франция изгнаник, за да ме изнудват да им давам информация. Аз, разбира се, непрекъснато поддържах контакти с бивши каторжници, сводници, дребни престъпници и макар че живеех напълно почтено, не можех да се отърва от подпитвания — знам ли нещо по този случай, знам ли нещо по онзи… Пък дали няма да си помисля добре и да потърся повече информация, като се има предвид колко съм уязвим…
Накрая започна да ми писва от тия хубавци. Още не се чувствах притиснат до стената, но, както беше тръгнало, след година-две нямаше да мога да си намеря място. Определено вече не ме свърташе тук — в страната, която ми даде шанса да си възвърна свободата и достойнството.
Без много да му мисля, продадох „Гран-кафе“ и другите три заведения и двамата с Рита заминахме за Испания. Надявах се, че ще успея да се аклиматизирам там и да завъртя нещо. Така и не можах да се устроя. Европейските страни са наистина твърде добре организирани. В Мадрид тъкмо бях успял да си осигуря тринайсетте документи и разрешителни, необходими за отварянето на заведение, когато чиновниците много мило ми заявиха, че е необходим още някакъв четиринайсти подпис и печат. Това преля чашата. Рита също усети, че аз буквално не мога да живея извън Венецуела и че съм се затъжил дори за онези неприятници, които ме тормозеха. Затова настоя да се върнем обратно у дома, въпреки че вече не притежавахме нищо там.
Петнадесета глава
Раци и мед
И ето ни пак в Каракас. Годината беше 1961 — шестнайсет години ме разделяха от каторгата в Елдорадо. Бяхме напълно щастливи, радвахме се на живота и нямахме сериозни проблеми. Обстоятелствата се стекоха така, че не успях да се срещна отново със семейството си в Испания, но ние продължавахме да си пишем редовно и знаехме всичко едни за други.
Нощният живот в Каракас много се промени. Вече нямахме достатъчно средства, за да купим чисто, красиво и прочуто заведение като „Гран-кафе“. Да не говорим, че един смешен закон обявяваше собствениците на барове и продавачите на алкохолни напитки едва ли не за рушители на обществения морал. Това ги правеше особено уязвими от чиновниците изнудвачи, а на мен не ми се искаше пак да попадам в лапите им. Трябваше да се заема с нещо ново. Открих истинска доходоносна мина — не за диаманти, а за раци — големи раци, наричани camarons, и други, още по-големи — langostinos. И всичко това в Маракаибо. Върнахме се там, настанихме се в хубав апартамент, купих част от плажната ивица и основах компанията „Капитан Чико“ — така се наричаше местността, където купих плажа. Единствен акционер — Анри Шариер. Генерален директор — Анри Шариер. Първи сътрудник — Рита.
Така се впуснахме в една от най-необикновените ни авантюри. Купих осемнайсет риболовни лодки. Бяха големи съдове, екипирани с мотори от по петдесет конски сили и огромни мрежи. Наех по петима риболовци, за всяка лодка. Цялата тази инвестиция изискваше гигантски пари. Животът отново потече на пълни обороти. Едно начинание като нашето можеше да преобрази селата наоколо, да изгони мизерията, да изтрие отвращението от труда благодарение на високото заплащане, да накара хората да вярват в бъдещето. Тукашните бедняци не притежаваха нищо — изведнъж се появявахме ние и им предоставяхме риболовни лодки. Те бяха свободни да правят с тях каквото си искат. Единственото им задължение към мен беше да ми продават улова си на най-ниски цени, тъй като оръдията на труда им ми принадлежаха. Работата потръгна и аз се запалих. Бяхме купили три хладилни камиона, които неспирно обикаляха плажа, за да събират прясната стока. Построих над езерото една кацнала на пилони закрита платформа, където сто и двайсет — сто и четирийсет жени под ръководството на Рита очистваха раците от главите и вътрешностите им. После ги измиваха с ледена вода и ги подреждаха според размера им. Най-едрите бяха и най-скъпи. Всяка седмица получавах от Америка сводка за цените на раците. Всеки ден поне по един самолет, натоварен с раци, излиташе към Маями. Щях да спечеля много пари от това предприятие, ако не се бях хванал на въдицата на един американец. Той имаше кръгло като луна лице, изглеждаше добър, тъп и почтен. Не говореше нито френски, нито испански и тъй като аз не знаех английски, практически нито веднъж не се скарахме. Американчето ми предложи да се сдружим, като не внесе във фирмата никакъв капитал, но вместо това нае хладилни камери от някаква много прочута фирма. В тези камери раците замръзваха идеално. И така, аз отговарях за риболова и за поддържането на лодките, аз товарех дневния улов на трите хладилни камиона, аз плащах на ръка на риболовците за стоката им… От мен се искаха доста пари. Случвало ми се е да тръгна към плажа с трийсет хиляди боливара в джоба и да се върна без стотинка. Всичко беше чудесно организирано, но трябваше ежечасно да се преборвам не само със собствените си риболовци, но и с купувачите пирати. Риболовците по природа бяха честни хора. Ставаха наемни работници, за да печелят хляба си, но не умееха да използват умно припечелената надница, така че продължаваха да тънат в беднотия. Те сякаш не изпитваха нужда да устроят домовете си, да си купят мебели, да имат истинска кухня или истинска спалня. Може би бяха твърде мъдри, не знам. Колкото и да им обяснявах ползата от известно осъвременяване на бита, те си държаха на своето. Въпреки различията във възгледите непрекъснато ме канеха за кръстник или за кум. Истинският проблем идваше от купувачите пирати. Както вече ви казах, с риболовците се бяхме разбрали, че ще използват моите лодки, но ще ми продават улова си за по половин боливар на кило. Така беше справедливо. Пиратите от своя страна не рискуваха нищо. Те не притежаваха лодки, а само един камион с хладилна камера. Отиваха на плажа и изкупуваха стоката наред. Ако една лодка возеше осемстотин килограма раци и пиратите предложеха с по цял боливар на кило, ловците печелеха четиристотин боливара повече. Разделено на пет, това даваше по осемдесет и пет боливара на човек. Трябваше да си светец, за да устоиш на подобно изкушение. Така че риболовците само чакаха отнякъде да се появи пират и веднага му предлагаха стоката си. Затова се налагаше да защитавам денонощно интересите си. Борбата ми харесваше и аз се радвах на живота.