— Мазилие, моля да ми посочите поне един човек от цяла Франция или от колониите, когото сте арестували благодарение на получена от мен информация.
— Не мога да отговоря.
— Вие сте лъжец, инспекторе! Не можете да отговорите, защото такъв случай никога не е имало!
— Шариер, употребявайте по-сдържани изрази! — прекъсна ме председателят.
— Господин председател на съда, сега тук защитавам две неща — живота и честта си.
Инцидентът остана без последствия. Мазилие се оттегли. След него започна дефилето на останалите свидетели. Всички те заедно с твърденията си бяха като извадени от калъпа на „Ченгета и компания“ с адрес Париж, „Ке д’Орфевър“ №36, Съдебно следствие. Надявам се, че с годините нещата там са се променили. Надявам се, но не вярвам много.
А спомняш ли си своите заключителни думи, Папи? Дали ги помня — и днес звучат в ушите ми, като че ли току-що съм чул собствения си глас:
— Господа, ако искате да бъдете честни с мен, изслушайте и това: Льогран е получил само един куршум. По него е стреляно само веднъж, след което той не е паднал на земята. Напротив, оставили са го спокойно да вземе такси. Значи човекът, който е стрелял, не е имал намерение да го убива. Иначе щеше да стреля пет-шест пъти, както би постъпил всеки престъпник. Няма човек от „Монмартър“, който да не знае това. Значи, ако виновният съм бил аз и го призная, бих добавил: „Господа, този човек поради такива и такива причини влезе в разпра с мен или ме обвини за еди-какво си, а след това бръкна в джоба си. Тъй като и двамата сме членове на престъпния свят, жестът ме изплаши и аз стрелях веднъж при самозащита.“ Ако ви кажа това, веднага мога да приведа доказателство в своя подкрепа — не съм искал да го убивам и затова съм го оставил да си тръгне жив. И, тогава можех да заключа: „Инспекторът тук лично заяви пред вас, че съм много полезен на полицията. Затова ви моля да повярвате на думите ми и да ме съдите за нанасяне на телесна вреда, която е довела до смъртта на жертвата, като изключите обвинението за умисъл в действията ми.“
Заседателите ме слушаха умислени. Продължих:
— Моите адвокати господата Юбер и Бефе стотина пъти ми задаваха въпроса: „Вие ли стреляхте? Ако сте вие, кажете. Ще получите най-много пет години, вероятно и по-малко. Сега сте на двайсет и три, значи ще излезете от затвора все още млад.“ Но, господа съдии, господа съдебни заседатели, аз нямам право да се защитавам по този начин, дори ако това би ме спасило от гилотината или от каторгата. Защото съм невинен и съм станал жертва на полицейска манипулация.
Всичко, което ви разказвам сега, стана през онзи юлски ден, когато съдът ми позволи да говоря свободно. Да, нещата се развиваха прекалено добре, усещах, че съдът е разколебан и че победата е близо. Какво нещастно, невинно момче бях тогава. Не знаех още, че не е на хубаво, когато всичко изглежда прекалено хубаво.
Точно тогава се случи онзи инцидент, който Мейзо веднага ловко използва в името на собствените си цели. Усещайки, че губи играта и че петнайсетмесечните му усилия ще останат без резултат, той престъпи границите на позволеното. По време на една от почивките дойде при мен и ме намери сам, заобиколен само от стражарите — нещо, което е абсолютно забранено. Приближи се към мен и нагло ми подметна: „А защо не кажеш, че убиецът е Роже Корсиканеца?“ Напълно объркан, аз машинално отвърнах:
— Не познавам никакъв Роже Корсиканеца!
Той поспори с мен, после се обърна и бързо отиде при прокурора:
— Папийон току-що призна пред мен, че убиецът е Роже Корсиканеца.
Оттук нататък нещата се развиха точно както ги искаше проклетият Мейзо. Въпреки възраженията ми процесът бе спрян. Все пак аз продължих да се защитавам и да обяснявам:
— От осемнайсет месеца насам:
инспектор Мейзо твърди, че в цялата афера има замесен само един Папийон, и че това съм аз;
инспектор Мейзо твърди, че без съмнение аз съм убиецът на Льогран;
инспектор Мейзо подкрепя твърденията си, като води един след друг честни, безспорни, категорични в показанията си свидетели, които доказват моята виновност.
Щом като полицаите са намерили необходимите свидетели и улики, защо се срутва цялата им постройка? Да не би да признават, че цялото това дело е пълно с лъжи? И защо само едно подхвърлено име им беше достатъчно, за да се усъмнят във виновността на Папийон? Вие казвате, че притежавате неоспорими доказателства за моята виновност, а само някакво подмятане за несъществуващия, измислен от Мейзо Роже Корсиканеца, когото при това според него аз съм бил извадил на бял свят, ви кара да преустановите процеса и да почнете всичко отначало! Това е безумие, обръщам се към вас с молба да продължите процеса! Умолявам ви, господа заседатели, господин председател!