— Хуквам.
Тя влезе в стаята си, за да се преоблече, и ми подвикна оттам.
— Да знаеш колко доволна ще бъде Мерседес!
Но докато се върне, някой почука. „Влезте“, обади се Кончита. Вратата се отвори и Мария срамежливо влезе вътре.
— Мария, ти! По това време! Колко приятна изненада! Кончита, това е Мария, момичето, което ни покани двамата с Пиколино у дома си през първия ни ден в Каяо.
— Дай да те целуна — посрещна я Кончита. — Ти си точно толкова хубава, колкото те описа Папийон.
— Кой е този Папийон?
— Аз. Енрике или Папийон — то е едно и също. Седни на дивана до мен и разказвай.
Кончита хитро се изхили:
— Мисля, че вече няма нужда да излизам.
Мария остана в къщата цяла нощ. Като любовница беше все още срамежлива, но откликваше на всяка милувка. Аз й бях първият. Сега успокоена спеше. Двете свещи, които бях запалил вместо ярката електрическа крушка, догаряха. Дискретната им светлина още повече подчертаваше красотата на младото тяло и на гърдите, носещи все още белезите на любовната ни игра. Тихо станах, за да ида да си притопля малко кафе и да погледна часовника. Беше четири часът сутринта. Бутнах една тенджера и шумът събуди Кончита. Излезе от стаята си по пеньоар.
— Кафе ли искаш?
— Да.
— Само за себе си, нали, защото тя сигурно спи, след като я въздигна до небесата.
— Ти явно си специалистка, Кончита.
— Ние от нашата раса имаме огън във вените си. Тази нощ сигурно си успял да го забележиш. Мария има една част негърска кръв, две части индианска и останалото е испанска. Ако и от този коктейл не си доволен, по-добре да идеш да се гръмнеш — добави тя със смях.
Когато Мария се събуди, яркото слънце се беше качило доста високо. Донесох й кафе в леглото. Един въпрос ме притесняваше ужасно:
— Вашите няма ли да се безпокоят, задето те няма?
— Сестрите ми знаеха накъде съм тръгнала — значи малко по-късно го е научил и баща ни. Нали няма да ме отпратиш още днес?
— Не, скъпа. Казах ти, че не искам да се женя, но това не значи, че се каня да те отпратя, щом при това можеш да останеш тук без проблеми. Стой колкото искаш.
Стана обяд и аз трябваше да тръгвам към мината. Мария реши да се прибере с камион у дома и да се върне обратно при мен вечерта.
— Браво, приятел! Намери точно момичето, което ти трябва. Страшно парче, поздравявам те, братко! — подвикна на френски Шарло, застанал по пижама на прага на стаята си. Добави, че на следващия ден можем да полеем събитието, тъй като се пада неделя. Разбрано.
— Мария, кажи на баща си и на сестрите си да дойдат в неделя, за да празнуваме. А ти се върни веднага щом решиш. Този дом е и твой. Лек ден, Папи! Внимавай с помпа №3, а като си тръгваш, недей задължително да минаваш покрай Симон. По-малко кахъри ще имаш, ако не виждаш онова, което той толкова небрежно пази.
— Айде стига бе, стари мошенико! Добре, няма да се отбивам при Симон. Бъди спокоен. Чао!
Двамата с Мария пресякохме селото, здраво прегърнати, за да разберат останалите момичета, че тя е вече моя жена.
Помпите действаха без грешка, дори №3. Но нито жежкият и влажен въздух, нито бумтенето на мотора ми попречиха да мисля за Шарло. Той беше разбрал защо съм омърлушен. Старият му мошеник — лесно е открил, че вината е в купчината злато. А сигурно и Симон му беше споменал за разговора ни. Добрите ми приятели! Колко ли бяха доволни, че съм си намерил жена! Надяваха се, че чудесният подарък от съдбата ще ми помогне да забравя колибата с долари и злато.
Премисляйки всичко това, представите ми за нещата значително се изясниха. Тези хора бяха скрупульозно честни и водеха безупречно съществуване. Но въпреки живота си на мекотели те не бяха загубили манталитета си на истински престъпници и се чувстваха неспособни да издадат някого на полицията — независимо че отгатваха намеренията му и че знаеха какви неприятности ще им донесе. В случай на обир подозрението щеше да падне първо върху двамата пазачи — Симон и Александър. Шарло също щеше да опере пешкира, както и всички бивши каторжници. Тогава сбогом на спокойствието, на дома, на зеленчуковата градина, на жената, децата, кокошките, козите, прасето. И ясно разбрах защо бившите престъпници се бяха разтревожили — не за себе си, а за домашните си огнища — мислейки, че с действията си ще погреба всичко това. „Дано не ни обърка живота“, са си казвали те сигурно. Представях си как са се събрали на малък военен съвет. Щеше ми се да зная как са подходили към проблема и какви решения са предложили.