Решението ми бе взето. Тази вечер ще мина покрай Симон и ще го поканя да дойде утре на празненството заедно със семейството си. Да доведе и Александър, ако е свободен. Нека всички се убедят, че едно момиче като Мария за мен е най-хубавото нещо на света.
Асансьорът ме издигна към свежия въздух. Срещнах Шарло, който тъкмо се канеше да слиза, и го запитах:
— Все още ли важи уговорката за празненството?
— Разбира се, Папийон. Повече от всякога.
— Ще поканя Симон със семейството му. И Александър, ако не е зает.
Стара лисица беше Шарло. Погледна ме право в очите и подхвърли присмехулно: „Ей, каква хубава идея!“. После, без да чака отговор, стъпи в асансьора, който го понесе натам, откъдето аз излизах. Завих към златното хранилище и поздравих Симон:
— Е, как е?
— Добре.
— Минах, за да ти кажа здрасти и да те поканя на обяд у нас за утре. Заедно със семейството ти, разбира се.
— С удоволствие. Какво ще честваш, свободата ли?
— Не, женитбата. Намерих си жена — Мария. Щерка на Хосе от Каяо.
— Най-искрено те поздравявам. Бъди щастлив, приятелю, най-искрено ти го желая.
Стисна ми здраво ръката и аз си тръгнах. На половината на пътя видях Мария, която беше тръгнала да ме посрещне. Прегърнах я през кръста и така двамата се упътихме към „замъка“. Баща й и сестрите й щяха да пристигнат утре към десет, за да помогнат в подготовката на пира.
— Чудесно, защото ще бъдем повече от предвиденото. Какво каза баща ти?
— Каза: „Бъди щастлива, дъще, но не си прави илюзии относно бъдещето. Разбирам мъжете само от един поглед. Човекът, който си избрала, е добър, но няма да се задържи тук. Той няма да се задоволи с прост живот като нашия.“
— А ти какво му отвърна?
— Че ще сторя всичко, за да те задържа колкото мога повече.
— Ела да те целуна, Мария, имаш прекрасна душа. Нека да живеем за настоящето, а бъдещото само ще си покаже.
Хапнахме малко и бързо отидохме да си легнем, защото на следващия ден трябваше да станем рано и да помогнем на Кончита да заколи зайците, да приготви тортата, да намери вино и прочее. Тази нощ бе още по-прекрасна, по-страстна, по-насищаща от първата. Мария наистина имаше огън във вените. Тя много бързо се научи да събужда и увеличава удоволствието, което тъкмо-що бе опознала. Толкова бурно се любихме, че потънахме в сън, залепени един за друг.
Празникът на следващия ден протече великолепно. Хосе ни поздрави за любовта ни, а сестрите на Мария, изгарящи от любопитство, я разпитваха шепнешком. Симон и хубавото му семейство бяха дошли. Александър също — намерил бе кой да го замества като пазач на съкровището. Жена му изглеждаше мила. Придружаваха ги добре облечени момченце и момиченце. Зайците имаха чуден вкус, а от огромната торта във форма на сърце нищо не остана. Дори танцувахме — свириха ни поред радиото, грамофон и един стар каторжник с акордеон, който знаеше всякакви валсове отпреди двадесет години.
След няколко чаши кафе с коняк аз се обърнах към моите хора на френски:
— И какво, значи, си помислихте вие? Наистина ли вярвахте, че възнамерявам да сторя подобно нещо?
— Да, приятелю — отвърна Шарло. — Нямаше да ти кажем, но ти сам повдигна въпроса. Нали няма съмнение по въпроса, че смяташе да задигнеш онзи тон злато? Кажи си правичката, Папийон.
— Знаете, че от тринадесет години насам замислям едно отмъщение. Умножете тези тринадесет години по триста шестдесет и пет дни, после по двадесет и четири часа и всеки час по шестдесет минути и пак няма да разберете колко пъти съм се заклевал да поискам сметка за страданията си. И когато видях струпаното злато в това затънтено място, наистина си казах, че мога да свърша работата.
— А после? — запита Симон.
— После огледах положението от всички страни и се засрамих. Рискувах да унищожа вашето щастие. Можех да взривя всичко, което сте постигнали. Разбрах, че извоюваното от вас струва много повече от богатството. И така, изкушението да отмъкна златото отлетя в небитието. Бъдете сигурни — няма да предприемам никакви действия тук. Давам ви думата си.
— Чудесно! — възкликна радостно Шарло. — Вече можем да спим спокойно. Така де, един истински нашенски мошеник не би се поддал на изкушението. Да живее Папийон! Да живее Мария! Да живеят любовта и свободата! Да живее мъдростта! Калпазани бяхме, калпазани си останахме — но само спрямо ченгетата. Сега всички, включително и Папийон, мислим еднакво.