Изминаха шест месеца. Прав беше Шарло. Онзи път по време на празненството той спечели първата битка срещу изкушението на едно престъпно деяние. В известен смисъл след бягството бях започнал да се отдалечавам от „блатото“. Благодарение на примера, който ми дадоха моите приятели, успях да удържа важна победа над самия себе си: отказах се да присвоя милион долара. Едно беше сигурно: в бъдеще нямаше да се поддавам лесно на изкушението на „сигурния удар“. След като се отказах от такова огромно богатство, трудно някой щеше да ме накара да кривна от правия път. И все пак не се усещах напълно спокоен. Добре, трябваше да спечеля парите си не чрез кражби, а по друг начин. Но трябваше да спечеля достатъчно, за да се върна в Париж и да поискам сметка на виновните. А достатъчно значеше много.
Бум-бам, бум-бам, бум-бам! Помпите изсмукваха водата от галериите, без да спрат. Беше по-горещо от всякога. Всеки ден прекарвах по осем часа в утробата на мината. Него ден смяната ми беше от четири сутринта до обяд. На излизане щях да тръгна към Мария в Каяо. Пиколино се премести там преди месец, за да може докторът да го преглежда всекидневно. Пиеше лекарства, а Мария и сестрите й се грижеха чудесно за него. Значи хем щях да го видя, хем щях да спя с Мария. Не я бях виждал от осем дни и я желаех с тялото и душата си. Намерих камион, който да ме закара до градчето.
Когато около един следобед отворих вратата на къщата, навън валеше като из ведро. Всички бяха насядали около масата, само Мария стърчеше в очакване до вратата.
— Защо не дойде по-рано? Цели осем години те чакаме! Целият си се намокрил. Ела да се преоблечеш.
Замъкна ме оттатък, съблече ме и започна да ме суши с голяма кърпа. „Легни на леглото“, заповяда ми тя. Любихме се направо там, зад вратата, която ни отделяше от останалите — без да се притесняваме нито от тях, нито от нетърпението им. После заспахме и чак късно следобед, почти на здрачаване, дойде Есмералда — зеленооката сестра — и внимателно ни разбуди.
Вечеряхме всички заедно и Хосе Пирата ми предложи да се поразходим.
— Вярно ли е, Енрике, че си писал на шефа на полицията да поиска от Каракас прекратяване на задължителния ти престой тук?
— Да, Хосе.
— Получил е отговор от Каракас.
— Утвърдителен или отрицателен?
— Утвърдителен. Край на заточението.
— Знае ли Мария?
— Да.
— Какво каза?
— Че винаги си я предупреждавал, че не можеш да останеш в Каяо.
— Кога възнамеряваш да потеглиш? — попита ме той след кратка пауза. Макар и развълнуван от новината, бързо премислих възможностите и отсякох:
— Утре. Камионът, който ме докара дотук, продължава утре за град Боливар.
Хосе наведе глава.
— Amigo, сърдиш ли ми се?
— Не, Енрике. Винаги си ни предупреждавал, че няма да се задържиш. И все пак горко на Мария. Пък и на мен също!
— Оставям те, за да ида да потърся шофьора.
Намерих го и се уговорихме да потеглим на следващия ден в девет сутринта. Поради липса на място Пиколино щеше да пътува в кабината, а аз — върху празните чугунени варели, които превозваше. Хукнах към шефа на полицията и той ми връчи необходимите документи. Милият човек ми даде няколко добри съвета и ми пожела късмет. След това обиколих всичките си тукашни познати, които ме бяха подкрепяли с приятелството и помощта си.
Първо се върнах в Каратал, откъдето си прибрах скромния багаж. Двамата с Шарло развълнувано се прегърнахме. Черничката плачеше. Благодарих им за прекрасното гостоприемство.
— Няма нищо, приятелю! Ти би направил същото за мен. Късмет! А ако стигнеш до Париж, поздрави от мен Монмартър.
— Ще ти пиша.
След това наобиколих бившите каторжници Симон, Александър, Марсел, Андре. Бързо се върнах в Каяо, стиснах ръка на всички миньори, златотърсачи, търсачи на диаманти, другари от мината. Мъже и жени намираха по някоя сърдечна дума, за да ми пожелаят успех. Развълнуван осъзнах още по-ясно, че ако се бях задомил с Мария, както Шарло и другите, никога нямаше да намеря сили да напусна този рай.
Най-трудно щеше да ми бъде с Мария.
Последната ни любовна нощ — смесица от наслада и скръб, беше несравнима. Дори ласките ни разкъсваха. Особено тежко ми ставаше от това, че не биваше да й оставям никакви надежди относно възможността да се завърна. Кой знае каква съдба ми готвеше осъществяването на моите проекти!
Събудиха ме лъчите на слънцето. Часовникът ми показваше осем. Боях се да остана в тази стая дори само за да изпия кафето си. Седнал на един стол, Пиколино хленчеше непрекъснато. Есмералда го беше измила и облякла. Потърсих сестрите на Мария, но не ги открих. Бяха се скрили, за да не гледат как ги напускам. Само Хосе стоеше на прага. Прегърна ме през раменете и ми стисна ръката, развълнуван като мен. Не успях да продумам, а той ми каза само няколко думи: