— Не ни забравяй, защото и ние никога няма да те забравим. Сбогом, Господ да те пази!
Изпраните вещи на Пиколино бяха стегнато подредени в малката му бохча. Той не спираше да лее сълзи, а по вълнението му и по дрезгавите звуци, които издаваше, човек можеше да разбере колко е отчаян, задето не успява да изрази огромната си благодарност.
Помъкнах го след себе си.
Пристигнахме с багажа си при шофьора на камиона. Е, добро начало за големия старт към града, няма що! Оказа се, че моторът е повреден и не можем да заминем днес. Какво да се прави, тръгнахме с Пиколино обратно към Мария. Опитайте се само да си представите с какви възгласи ни посрещнаха.
— Благодарим ти, Господи, задето счупи камиона! Енрике, остави Пиколино тук и иди да се поразходиш из града, докато приготвя обяда. Странно — добави тя. — Ще рече човек, че съдбата не иска да идеш в Каракас.
Тръгнах, мислейки за последната забележка на Мария. Чувствах се разтревожен. Не познавах все още големия колониален град Каракас, но можех да си го представя, защото много ми бяха говорили за него. Той, разбира се, ме привличаше, но веднъж попаднал там, какво щях да правя? И как?
Вървях бавно към площада на Каяо, кръстосал ръце зад гърба си. Слънцето жареше тежко. Доближих се към един алмендрон — огромно дърво с китна корона, за да се прикрия от нечовешкия пек. Под сянката видях завързани две мулета, които дребен възрастен човек тъкмо товареше. Забелязах, че носи инструменти за търсене на злато и на диаманти и нещо като китайска шапка, която служеше за отмиване на златоносната кал. Докато наблюдавах непривичните за мен предмети, продължавах да си мечтая. Пред библейския образ на спокойния и кротък живот, в който звучаха единствено отгласите на природата и на патриархалния бит, аз се опитах да си представя какво е сега в Каракас — гъмжащата столица, която така ме привличаше. Всички дочути описания се превръщаха в ясни картинки. Все пак от цели четиринадесет години не бях виждал голям град! Но сега вече можех да правя, каквото си искам, и щях да стигна там колкото мога по-скоро.
Трета глава
Жожо Комара
Я виж ти, някой пее на френски! Ей онова дребно старче. Заслушвам се.
Стоях изумен. Човекът пееше бавно, сякаш изпълняваше реквием. Тралалато звучеше иронично, а от думите „това е справедливостта!“ бликаше насмешката на парижките предградия към тази неоспорима истина. Трябваше да си минал през каторгата, за да схванеш сарказма на песента.
Вгледах се в непознатия тип. Две педи висок — по-късно узнах, че е точно метър и 55 сантима. Един от най-живописните бивши каторжници, които съм срещал. Косата му беше чисто бяла, а косо подрязаните бакенбарди по-скоро сивееха. Дънки, як и дебел кожен колан с провиснала дълга ножница, от която стърчеше извита ръкохватка, стигаща чак до слабините му. Приближих го. Седеше гологлав (захвърлил бе шапката си на земята) и успях да огледам широкото чело, осеяно с червени петна, които се открояваха въпреки общия му тен на стар, опечен от слънцето корсар. Веждите му бяха толкова гъсти и дълги, че сигурно се налагаше да ги сресва сегиз-тогиз. Подобни на свредели, стоманеносивите очи бързо ме преценяваха. Не бях направил и няколко крачки, когато го чух да казва:
— Да не ми викат Комара, ако не идваш от каторгата!
— Прав си. Наричат ме Папийон.
— А мен — Жожо Комара.
Протегна ми ръка. Ръкостискането му беше мъжко и открито — нито твърде силно като на тия, дето ти смазват пръстите, за да се изфукат, нито вяло като при лицемерите и мекеретата. Веднага му рекох:
— Ела да пием по едно. Аз черпя.
— Не, по-добре да идем у нас — в бялата къща отсреща. Наричам я Белвил — като квартала, в който навремето израснах. Там ще се наплюскахме на спокойствие.
Вътре беше прибрано и доста чисто. Явно тук царстваше жена му — много млада, на около двадесет и пет години. А той, като го гледам, имаше поне шестдесетина годинки зад гърба си. Викаха й Лола — истинска венецуелка с матова кожа.