— Мръсници! Обрали са младостта ти. Ама наистина ли си бил невинен, или пак си измисляш?
— Невинен, Жожо, кълна се в гроба на майка ми.
— Мамка му! Разбирам, че ти е трудно да се примириш. Но щом търсиш пари, за да си оправиш сметките, не ходи в Каракас, а ела с мен.
— Къде?
— При диамантчетата, братле. При диамантчетата! Тук държавата е щедра. Единствената страна в света, която ти разрешава да си копаеш на воля и да търсиш злато и диаманти колкото ти душа иска. Само едно условие има — да не използваш механически средства.
— И къде е това елдорадо? Нали не е там, откъдето съвсем скоро излязох?
— Далеч в джунглата. Няколко дни път с мулета, после с лодка и накрая пеша, като си мъкнеш багажа на рамо.
— Не е шега работа.
— Не е, но това е единственият начин да си напълниш джобовете. Стига да откриеш жила, и вече си богат. Кеф ти жени от ония, дето пушат и пърдят в коприна, кеф ти отмъщение.
И Жожо се отприщи. Очите му светнаха и той размаха възбудено ръце. Обясни ми нещо, което вече знаех от работата си в мината — като погледнеш отгоре, жилата едва се забелязва. Тя се показва на повърхността като малко петънце — колкото носна кърпа. Но като разринеш, по необясним каприз на природата откриваш скупчени сто, двеста, петстотин, дори и хиляда карата диаманти. Щом някой открие жила, дори това да е в най-затънтеното и самотно кътче, вестта се разпространява светкавично, сякаш по свръхестествена телеграфна мрежа, и от четирите посоки на света започват да прииждат мъже. Десет, сто, хиляда. Надушват златото и диамантите така, както гладното куче усеща месото по някой захвърлен кокал. За да ги привлечеш, дори не е нужно да откриваш жила — няколко диамантени люспи в повече от обичайното са достатъчни. Идват от север, от юг, от запад, от изток. Хора от всички възможни националности. Първо венецуелците. Отчаяни мъже без занаят, на които им е писнало да копаят дупки срещу дванадесет боливара дневно. И се вслушват в песента на сирената от джунглата. Те не искат повече семействата им да живеят в кучешки колиби. Знаят, че ще трябва да работят от изгрев до залез в смазващи условия и тежък климат, че сами се осъждат на неколкогодишен ад. Но благодарение на парите, които ще изпратят вкъщи, жените им ще се настанят в светли и просторни къщурки, децата ще са облечени и нахранени, ще ходят на училище, а някои — защо не? — ще продължат обучението си и в университет.
— И всичко това само с доходите от една жилка?
— Не бъди глупак, Папийон! Ако някой успее да открие диамантен залеж, той никога вече не се връща обратно в мината — парите му стигат да живее богато до края на дните си, освен ако не полудее от радост и не започне да си пали печката с банкноти от по сто боливара. Не, типичният работник, за който ти говоря — простият човечец, намира всеки ден диамантчета — често пъти направо миниатюрни. Но и това малко е десет-петнадесет пъти повече от надницата, която е получавал в града. Не забравяй, че докато работи в джунглата, нашият човек се лишава от всичко, което не му е жизнено необходимо, тъй като там се плаща само със злато и диамантчета. Но поне близките му живеят по-охолно.
— А чужденците?
— Те са от всички раси и видове. Бразилци, работяги от Английска Гвиана, момчета от Тринидад — и те също бягат от унизителната експлоатация, на която са подложени във фабриките и памучните плантации. Срещат се, разбира се, и истински авантюристи — мъже, търсещи волност и живот без ограничения, — те залагат всичко в очакване на големия удар. Италианци, англичани, испанци, французи, португалци — какво да ти разправям! Ти изобщо не можеш да си представиш каква фауна се събира в Обетованата земя. А там Дядо Господ е пръснал не само пирани, анаконди, комари, маларии и жълта треска, а и злато, диаманти, топази, че и изумруди, колкото да не е без хич. Истински магнит за авантюристите от цял свят — пристигат тук и са готови да копаят денонощно, затънали до кръста във вода, и то с такава енергия, че престават да усещат слънцето, комарите, глада, жаждата. Те копаят, къртят, трупат лепкавата тиня, за да я мият, промиват, пресяват, докато открият някоя диамантена люспа. Пък и границите на Венецуела са дълги, а в джунглата никой няма да дойде да те пита за документите ти. Сред диамантите можеш да си сигурен, че ченгетата ще стоят надалеч. Чудно място, ако полицията е по петите ти.