Той млъкна, изпи бавно чашката си и отново запита:
— Е, Папийон, идваш ли с мен?
Този път не се колебах и минута. Приключението ме блазнеше. Беше без съмнение рисковано, защото ония типове далеч не бяха херувимчета. Но сигурно разиграваха големи мангизи. Хайде, Папийон, играй ва банк и тръгвай след Жожо! Затова пак рекох:
— Кога тръгваме?
— Утре следобед, щом си рекъл. Веднага след като поспадне голямата жега — значи около пет. Дотогава ще си съберем багажа. Първия етап ще го изминем през нощта. Ютия имаш ли си?
— Не.
— А хубав нож?
— Също не.
— Спокойно, аз ще ти намеря. Чао!
Прибрах се у дома и по пътя мислех за Мария. Тя, разбира се, би предпочела да ида в джунглите, а не в Каракас. Ще й оставя Пиколино. И утре — напред към диамантите! И давай, дюшеш, седем! Единадесет!… Вече си представях, че сме пристигнали и ми остава само да науча как се брои на различните езици — испански, английски, бразилски, италиански. С останалото все някак щях да се справя.
Вкъщи открих Хосе. Казах му, че съм променил намеренията си, че Каракас се отлага и че засега заминавам с един дърт белокос французин при търсачите на диаманти.
— Като какъв ще го придружаваш?
— Като съдружник, разбира се.
— Той винаги дава половината от печалбата си на своите съдружници.
— Договорили сме се. Познаваш ли момчета, които са работили с него?
— Трима.
— Успели ли бяха да натрупат мангизи?
— Не знам. Сигурно. Всеки от тях направи по три-четири експедиции.
— И после?
— После ли? Ами после не се връщаха.
— Защо? Да не би да оставаха да живеят в мините?
— Не, умираха.
— А, разболяваха се, значи.
— Не, миньорите ги убиваха.
— Ясно… Дребният е имал голям късмет, задето е успявал винаги досега да се измъкне.
— Да, но той е много хитър. Самият той никога не печели много. Всъщност печалбите прибира съдружникът му.
— Разбирам. Така другият е изложен на опасност. Добре е да се знаят тия подробности. Благодаря, Хосе.
— Сега, след като ти ги казах, няма да заминеш с него, нали?
— Последен въпрос, но ми отговори искрено. Има ли реална възможност да събереш много пари в рамките на две-три експедиции?
— Сигурно.
— Значи Жожо е богат. Тогава защо се връща там? Видях го как товари такъмите си на мулетата.
— Първо на първо, както вече ти казах, той нищо не рискува. И второ — когато си го видял, той ни най-малко не се е канел да замине. Мулетата са на тъст му. Решил е да предприеме експедиция, едва след като те е срещнал.
— Но все пак защо си товареше багажа?
— Кой ти е казал, че е бил неговият багаж?
— Виж ти! Какъв друг съвет можеш да ми дадеш?
— Не тръгвай.
— Кажи друго. Решил съм да ида. Е?
Хосе наведе глава и се отдръпна. Изтече една дълга минута. Изведнъж вдигна глава и лицето му светна. Очите му пробляснаха дяволито и той изрече бавно, накъсвайки сричките:
— Последен съвет от човек, който познава добре средата си — всеки път, когато играта стане дебела, купчината диаманти пред теб нарасне твърде много и хазартната треска е в разгара си, избирай най-неочаквания момент, за да се изправиш рязко и се омитай заедно с печалбата. Ще казваш, че си получил колики, или че ти се е допикало. После в никакъв случай не се връщай и не отивай да спиш у дома си.
— Хич не е зле, Хосе. Не се ли сещаш за още нещо?
— Въпреки че изкупвачите на диаманти в мините плащат много по-евтино, отколкото в Каяо или в Сиюдад Боливар, ти продавай спечеленото всеки ден. И не събирай парите в себе си. Карай ги да ти издават разписки на твое име, които после ще осребряваш тук или в Боливар. Ще постъпваш по същия начин и с чуждата валута. Кажи, че те е страх да не би някой път да се увлечеш в залаганията и да пропилееш наведнъж спечеленото. А ако държиш малко средства в себе си, не рискуваш нищо. Повтаряй това наляво и надясно, та всички да го знаят.
— Смяташ, че благодарение на тези мерки имам шанс да се върна?
— Да, така по̀ може да се върнеш жив, ако е рекъл Господ.
— Благодаря ти, Хосе. Лека нощ.
Изтощен от любов, лежах в обятията на Мария, допрял глава до рамото й, и чувствах как дъхът й гали лицето ми. Преди да заспя, си представих как в тъмното пред мен блещука купчина диаманти. Нежно, сякаш си играех с тях, аз ги събрах, сложих ги в една торбичка, после внезапно се изправих, огледах се светкавично наоколо и рекох на Жожо: „Пази ми мястото, отивам до клозета. Ей сегичка ще се върна.“ И потънах в сън, виждайки искрящите хитри очички на Жожо — очи, каквито имаха само истинските деца на природата.