Сутринта се изниза бързо. Всичко беше уредено. Пиколино оставаше в селото. Щяха да се грижат за него добре. Разцелувахме се. Мария сияеше. Знаеше, че щом съм се упътил към мините, все някога ще се върна, докато Каракас поглъщаше мъжете завинаги.
Тя ме придружи до мястото на срещата ни. Беше вече пет часът. Жожо беше на линия, пълен с енергия.
— Здравей, братле! Как си? Идваш навреме и това е добре. След час слънцето ще се спусне ниско. Така е по-удобно. Чувстваш се по-сигурен нощем, когато никой не може да те проследи.
След дузина страстни целувки с моята любима най-после се метнах на мулето. Жожо ми помогна да наглася стремената и тъкмо когато тръгвахме, Мария извика:
— Mi amor, и да не забравиш да ходиш редовно до клозета!
Избухнах в смях, пришпорвайки мулето с пети:
— Ах ти, хитрано, значи си подслушвала!
— Когато човек обича, се сеща за разни неща.
И така, вече бяхме на път. Жожо яздеше кон, а аз — муле.
Девствената гора също е набраздена с пътища — наричат ги просека. Просеката е нещо като коридор с минимум два метра широчина. Прокарани много трудно и бавно през растителността, тези коридори по-късно се поддържат от минаващите с помощта на мачетето. Отдясно и отляво — скали от зеленина. Над главата ти се издига истински свод от милиони преплетени клони — те обаче са толкова високо, че дори ако се изправиш върху гърба на коня, пак няма да си в състояние да ги разчистиш. Това е то селвата, както тук наричат тропическата джунгла. В нея неотделимо са се преплели два вида растителност. Единият са лиани, дървета и храсти, които не порастват повече от шест — седем метра. А над тях на двадесет — тридесет метра височина се издигат големите царствени стволове на дърветата гиганти, които протягат клони все по-нагоре в стремежа си да видят слънцето. Така върховете им се къпят в лъчи, но листакът на богатите разпилени корони създава истински покрив, допускащ в ниското само оскъдна разсеяна светлина. Тропическата гора — това фантастично чудо на природата — сега ни обгръщаше отвсякъде. За да се движиш на кон през просеката, трябва да държиш юздите с една ръка, а с другата — мачетето, и непрекъснато да сечеш клоните, които ти се пречкат и не ти позволяват да напредваш. По-често използваните просеки обикновено изглеждат като добре поддържан коридор.
Няма на света друго място като джунглата, където, ако е добре въоръжен, истинският мъж може да усети абсолютната свобода. Той се чувства част от природата, един от дивите зверове. Движи се предпазливо, но изпитва безгранична вяра в собствените си сили. Той владее цялото си съзнание, до най-потайните му кътчета, всичките му сетива са нащрек — слухът, обонянието. Очите се стремят да обгърнат всичко, да отбележат и най-малкото движение наоколо. Боиш се само от един-единствен враг — най-големия от всички зверове. Най-умния, най-жестокия, най-лошия, най-подлия, най-отблъскващия и най-прекрасния — човека.
Цяла нощ вървяхме с добро темпо. Но на сутринта, след като пийнахме кафе от термоса, проклетото муле започна да изостава понякога с по цели сто метра от коня на Жожо. Колкото и да бодях задника му с всякакви видове бодли, то не се забързваше. Сякаш за да ми облекчи живота, Жожо непрекъснато се подиграваше: „Абе, брато! Ти не знаеш да яздиш, бе! Ами то е лесна работа. Гледай мене.“ Едва докосваше хълбока на кончето с пета и то се понасяше в галоп. Жожо се изправяше на стремената и започваше да се дере: „Аз съм капитан Кук!“ или „Хайде бе, Санчо, идеш ли? Нещо не успяваш да настигнеш господаря Дон Кихот.“
Дразнех се и опитвах най-различни хватки, за да раздвижа тъпото муле. Накрая ми хрумна възхитителната идея да си тръсна огънчето от цигарата в ухото му и животното наистина се понесе като вятър. Галопираше като расов жребец и двамата тържествено профучахме покрай капитан Кук, когото успях иронично да поздравя. Мулето обаче се оказа страшно злобно и внезапно, без да ме предупреди за намерението си, ме притисна към ствола на едно дърво, като едва не ми счупи крака. Така се намерих проснат на земята, а целият ми задник — набоден с иглички и всякакви бодливи твари. Дъртият Жожо започна да се превива от смях, като че ли беше на двадесет години.
В продължение на два часа преследвах мулето — няма да ви разказвам нито за къчовете, нито за пръдните му. Най-накрая, останал без дъх, с все още толкова набоден задник, примрял от жега и умора, успях да се наместя върху гърба на твърдоглавото животно. Отсега нататък да върви както си иска. Не съм аз този, дето ще му противоречи. Първия километър изминах не седнал, а полегнал на гърба му, вирнал многострадалния си задник във въздуха в отчаян опит да се отърва от игличките, които ми пареха като огън.