Вчера например четирима бразилци подпираха цяла нощ неосветените ъгли на стаята. От време на време някой от тях излизаше в осветеното пространство около играчите и залагаше смешни суми. В нито един момент не поискаха заровете. И още — по тях не се виждаше никакво оръжие. Нито мачете, нито нож, нито револвер. А мутрите им издаваха, че са си чисти мародери. Явно всичко беше премислено.
Тази вечер четиримата дойдоха пак. Ризите им висяха над панталоните — сигурно носеха затъкнат на кръста си по един револвер. Отново се свиха в сянката, но аз успях да ги позная. Не изпускаха от очи нито един от жестовете на играчите. Налагаше се да ги наблюдавам, без да се усетят — тоест не биваше да се втренчвам в тях. От време на време се правех, че избухвам в кашлица, навеждах се назад и прикривах лицето си с ръка. За жалост така успявах да разгледам само двамата пред мен. Другите двама мернах набързо, когато се обърнах назад, уж че се секна.
Жожо беше удивително хладнокръвен. Той дори не трепваше.
Все пак започна от време на време да залага на други играчи, с което оставяше съдбата си единствено в ръцете на случайността. Беше ми казал, че подобна тактика го изнервя, защото отнема повече време и е по-рискована. Колкото повече се разгаряше играта, толкова по-жаден за печалба ставаше Жожо — започваше да действа непредпазливо и връзката между нас ставаше забележима.
Знаех, че ония типове ме наблюдават и демонстративно поставях всичко спечелено пред себе си. Тази вечер нямах интерес да се правя на жива каса.
Два-три пъти предупредих Жожо на арго да не ми подава толкова големи суми. Той се правеше, че не разбира. Миналата нощ вече бях изиграл номера с клозета. Така че, ако онези главорези смятаха да действат, те нямаше да ме чакат да се върна — щяха да ме нападнат по пътя от бараката към нужника.
Забелязах, че напрежението расте, че четиримата все повече се изнервят. Особено единият от тях, който пушеше цигара от цигара.
Тогава започнах да залагам наляво и надясно въпреки гневните просъсквания на Жожо Комара. Отгоре на всичко печелех, вместо да губя, и купчинката пред мен нарастваше. В нея имаше от всичко — и най-вече банкноти от по 500 боливара. Толкова се бях напрегнал, че в един момент, посягайки към заровете, оставих цигарата си върху банкнотите и една от тях беше прогорена на две места. Заложих я и я загубих заедно с три нейни сестрички. Човекът, при когото отиде, се надигна и ни пожела „До утре!“, после си тръгна.
Увлечен в трескавата игра, аз загубих представа за времето, но изведнъж удивен забелязах въпросната банкнота да се появява отново на покривката. Добре знаех кой я беше спечелил — около четиридесетгодишен брадат дългуч, бял, с белег под лявото ухо. Той отдавна не беше сред нас. Само за две секунди успях мислено да възпроизведа цялата сцена при оттеглянето му. Тръгна си сам — в това можех да се закълна. Нито един от четиримата убийци не се помръдна. Значи излиза, че имат един или двама свои хора отвън. Съобщават им по някакъв начин, че излиза играч, спечелил голяма сума пари или диаманти.
Не можех да си припомня кои от играчите са влезли вкъщи след напускането на дългия, защото много от новодошлите оставаха прави. Седналите не бяха мръднали от местата си в продължение на часове, а мястото на брадатия с прегорената банкнота се зае веднага, щом той стана.
Кой извади тази банкнота? Искаше ми се да я вдигна пред очите на всички и да запитам. Но беше твърде опасно.
Вече не се съмнявах, че съм в опасност. Пред очите ми се размяташе доказателството че брадатият е бил „самоубит“. Все още държах под контрол опънатите си нерви — налагаше се да разсъждавам колкото мога по-бързо. Беше четири сутринта. Слънцето щеше да изгрее едва след два часа — на тропиците денят се вдига изведнъж, но след шест. Каквото имаше да се случва, щеше да стане между четири и пет. Знаех, че навън е тъмно като в рог, защото вече бях ходил „да подишам въздух“ на вратата. Бях оставил купчинката си с печалби и не забелязах нищо съмнително навън.
Седях спокоен на вид, но всичките ми сетива дебнеха внимателно. Тилът ми ми сигнализира, че два чифта очи са неотклонно втренчени в мен.
Беше ред на Жожо да хвърля и аз оставих другите да се обзалагат. Той също започна да натрупва пари пред себе си — нещо, от което по принцип се пазеше.
Температурата се покачваше. Като се постарах да не създавам впечатление на притеснен човек, се обърнах към Жожо спокойно на френски: