— Братле, напълно съм сигурен, усещам го, че във въздуха мирише на стрелба. Надигни се едновременно с мен и дай да ги изпреварим.
Той се усмихна, сякаш водим приятелски разговор, и без да се вълнува дали някой може да ни разбере, отвърна също така на френски:
— Защо, приятелю, се държиш като глупак? Кого по-точно смяташ да изпревариш?
Именно. Кого искахме да изпреварим? Под какъв предлог щяхме да извадим оръжието си? Все пак усещах със сигурност наближаващата патаклама. Онзи, дето пушеше като комин, изпи едно след друго две канчета с алкохол.
Можех да изляза навън сам, с револвер в ръка, но това нямаше да ми помогне, защото всичко тънеше в тъмнина. Ония отвън щяха да ме видят, а аз тях — не. Да се оттегля в съседната стая? Още по-лошо решение. Вероятността някой от заговорниците вече да се е промъкнал там през паянтовата стена беше твърде голяма.
Оставаше ми един-единствен изход — да прибера демонстративно печалбите си в торбичката, да я оставя пред себе си и да се упътя към клозета. Тези в бараката нямаше да сигнализират на останалите бандити, защото не носех пари. Печалбата ми възлизаше на повече от 5000 боло. По-добре да загубя тях, отколкото живота си.
Нямах избор. Това беше единственият начин да се измъкна от капана, който се готвеше да щракне всеки момент.
Обмислих нещата много бързо — вече беше пет без десет. Събрах спечеленото — банкноти, диаманти и прочее — така че всички да видят. Спокойно прибрах богатството си в платнената кесийка. С естествен жест пристегнах отвора й, оставих я на четиридесет сантиметра пред себе си и казах на испански, за да ме разберат:
— Наглеждай ми кесията, Жожо. Не ми е добре — ще се поразходя на въздух.
Жожо, който не ме бе изпускал от очи през цялото време, протегна ръка и отсече:
— Дай ми я, тук ще е на по-сигурно.
Протегнах му кесията неохотно, защото знаех, че с това го поставям в опасност — в непосредствена опасност. Но какво друго можех да сторя? Да откажа? Не, щеше да е странно.
Излязох с ръка на спусъка. Навън не забелязах никого, но въпреки това усещах присъствието на главорезите. Бързо, почти тичайки, се устремих към Мигел. Щяхме да вземем една бензинова лампа и да огледаме какво става около къщата, за да предотвратим удара на бразилците. За жалост от нас до Мигел имаше разстояние от около двеста метра. Затичах:
— Мигел! Мигел!
— Какво има?
— Ставай бързо и взимай револвера си и бензиновата лампа. Готви се сбиване!
Дум! Дум! Два изстрела прокънтяха в непрогледната нощ.
Хукнах обратно. Сбърках бараката и отвътре ме посрещнаха с ругатни и въпроси какво става. Продължих напред и когато стигнах до нашата къщурка, тя вече тънеше в тъмнина. Запалих клечка кибрит. Притекоха се съседи с лампи. Стаята беше празна. На пода лежеше Жожо, а главата му обилно кървеше. Не беше още мъртъв — беше изпаднал в кома. Забравено на земята електрическо фенерче ми помогна да си представя какво точно се бе случило. Първо са стреляли в лампата, като същевременно някой е цапнал Жожо в тила. С помощта на електрическото фенерче са прибрали всички негови печалби, заедно с моята кесия. Ризата му бе разкъсана, а дебелият колан, който винаги носеше — разсечен от удар с нож или мачете.
Останалите играчи, разбира се, бяха избягали. Вторият изстрел вероятно е целял да ги разгони по-бързо. Те така и така не бяха толкова много осем седнали, двама правостоящи, четиримата по ъглите и хлапето, което прислужваше.
Всички се надпреварваха да ми предлагат услугите си. Занесохме Жожо у Мигел, където имаше дървено легло. Той цял ден не излезе от комата. Кръвта се съсири и спря да тече. Един английски миньор ми каза, че това е и хубаво, но и лошо, защото ако има фрактура на черепа, кръвоизливът ще остане отвътре. Реших да не го местим повече. Друг миньор — стар приятел на Жожо от Каяо, тръгна да търси някакъв фелдшер, който живеел в съседното селище.
Чувствах се смазан. Разказах всичко на Мустафа и на Мигел и те се постараха да ме успокоят. Повтаряха ми, че след като ударът е бил, така да се каже, предизвестен, а Жожо предупреждаван неколкократно от мен, той е трябвало да ме послуша.
Около три следобед Жожо отвори очи. Дадохме му да пийне няколко капки ром и той с усилие прошепна: „Видяха ми сметката, братле. Не ме местете оттук. Не си виновен ти, Папи, моя беше грешката.“ Спря да си почине и продължи: „Мигел, зад яслата на прасето ти съм заровил една кутия. Занесете я на жена ми Лола.“ И отново загуби съзнание. Умря по залез-слънце.