Дебеланата от първото кръчме, в което бяхме отседнали на идване, дойде да се погрижи за Жожо. Носеше няколко диамантчета и три-четири банкноти — беше ги събрала от стаята за игра. Колко хора минаха оттам през този ден! И нито един не бе посегнал да прибере скъпоценностите в джоба си.
Почти цялата малка общност се събра на погребението. И четиримата бразилци дойдоха — ризите им все така висяха над панталоните. Единият от тях се приближи и ми протегна ръка. Аз се направих, че не съм я забелязал, и дружески го потупах по корема. Оказах се прав — в панталона му бе втъкнат револвер.
Запитах се дали не трябва да помисля за отмъщение. Сега? Или по-късно? Какво да сторя? Нищо. Твърде късно е.
Имах нужда да остана сам, но обичаят изискваше след погребението да обиколим всички кръчми, чиито собственици са присъствали. Тъкмо се бяхме събрали у доня Карменсита, и тя дойде да седне до мен с чаша абсент в ръка. Двамата вдигнахме едновременно чашите си, но вместо да отпие, тя задържа своята пред лицето си и зашепна:
— По-добре че си отиде той, а не ти. Сега можеш спокойно да вървиш накъдето ти душа иска.
— Защо спокойно?
— Защото всички знаят, че печалбите ти са у ливанеца.
— Ами ако убият ливанеца?
— Е да, и това е проблем.
Оставих приятелите си около масата и си тръгнах сам, като предупредих доня Карменсита да пише всичко на моя сметка.
Минавайки покрай пътеката за гробището — доколкото разкаляната ливада от петдесет квадратни метра изобщо можеше да се нарече гробище, — реших да поема по нея, без да знам защо. Гробовете сега-засега бяха осем — този на Жожо беше най-отзад, а пред него стоеше Мустафа. Приближих се.
— Какво правиш, Мустафа?
— Дойдох да кажа една молитва за стария си приятел, когото толкова много обичах. Донесох и кръст. Ти си забравил да му сковеш кръст.
Мамка му! Наистина не се бях сетил за кръст. Стиснах ръката на стария арабин и му поблагодарих.
— Ти не си ли християнин? — запита ме той. — Не те видях да се молиш, когато го заравяха.
— Абе знаеш ли… Добре, Мустафа, Бог сигурно има — съгласих се аз, за да му доставя удоволствие. — И аз му благодаря, задето този път се погрижи за мен, вместо да пази както обикновено Жожо. Не съм се молил за стареца, но му простих. В душата си той никога не е преставал да бъде бедното дете от мизерните квартали на Белвил. Хазартът така и си остана единственият достъпен за него занаят.
— Какви ги дрънкаш, приятелю? Не те разбирам.
— Няма значение. Важно е само, че искрено съжалявам за смъртта му. Опитах се да го спася. Но човек никога не бива да се има за по-хитър от останалите, защото все някой ден ще си намери майстора. На Жожо тук му е добре. Ще спи вечния си сън до нещата, които винаги е обожавал — природата и приключението. Бог да го прости!
— Да, Бог сигурно ще го прости, защото Жожо беше свестен човек.
— Вярно е.
Бавно се упътих към селището. Наистина не се сърдех на Жожо, макар че самият той предварително ме бе отписал. Дързостта му, желязната му воля, младостта му, непокътната от шестдесетте лазарника, царственото му държане на „барон“ от предградията („Дръж се на положение, моля те!“) — всичко това му даваше неподражаемо обаяние… Освен това аз бях предварително предупреден. Трябваше да поблагодаря стократно на Хосе за съветите му. Без тях и аз щях да лежа в гробището.
Да видим сега как стоят нещата. Няколко месеца след освобождаването ми вече притежавах десетина хиляди долара. И в Каяо, и тук се запознах с хора от различни раси и с различен произход, но всички те ми засвидетелстваха изключителната си човечност и добронамереност. Благодарение на тях, както и благодарение на живота си сред природата, усетих колко прекрасна е така дълго преследваната от мен свобода. От друга страна, благодарение на Шарло и на световните пожарникари — американчетата, войната беше свършила. Сред обърканите съдби на милиони хора един каторжник действително не значеше нищо. Толкова по-добре, можех да се възползвам от това: властите си имаха сега достатъчно главоболия, за да се занимават с мен.
Бях на тридесет и седем години. Тринадесет от тях бях прекарал в каторгата. Петдесет и три месеца пълна изолация в изолатора на островите, в Санте, Консиержерията и затвора в Больо. Не подлежах на просто класифициране. Не бях някой нещастник, чиято единствена възможност е да хване мотиката и да копае, но не владеех и никакъв занаят. От мен не ставаше работник — например механик или електротехник, който да може да си изкарва хляба навсякъде под слънцето. Поради липса на системно образование и опит бях неспособен да осъзнавам и да поемам големи отговорности. Човек трябва винаги да усвоява и занаят заедно с науките. Ако пропадне в едното, да може да се захване с другото. С други думи, бях твърде образован и в същото време ми липсваше образование. Е, стигнах до брилянтно заключение, няма що!