Друг въпрос — как би могъл един обикновен човек да овладява най-дълбоките си подтици? Аз трябваше да се стремя към спокойствие, да се установя както останалите бегълци в Каяо, но дълбоко в себе си чувствах, че мога да експлодирам от желание за живот. Пътят на авантюриста ме влечеше така властно, че не знаех дали някога изобщо ще успея да уседна.
Трябваше и да отмъщавам — не бях в състояние да простя причиненото на мен и на близките ми зло. Спокойствие, Папи! Имаш достатъчно време. Изграждай доверие в бъдещето си. Защото се закле, че ще спазваш законите на тази страна, а пък ето те вече затънал в приключения.
Колко трудно е да живееш като всички останали, да навеждаш глава както всички останали, да крачиш както всички останали, да спазваш тяхното темпо и задължителната дистанция.
Имаш две възможности пред себе си, Папи. Или ще уважаваш тази благословена страна и ще забравиш за отмъщението си, или ще продължиш да кроиш старите планове и тогава в стремежа си да намериш много пари, ще престъпваш закона, защото с честен труд богатство няма да натрупаш.
Ако си говорим сериозно, можех да събера необходимите пари извън границите на Венецуела. Имаше хляб в тази идея. Ще видим. Трябва да я обмисля по-подробно. А сега лека нощ!
Но преди да заспя, дълго стоях на прага и гледах с възхищение звездите, луната, вслушвах се в хилядите шумове и крясъци на джунглата, обвила селището като мистериозен обръч, открояващ се на фона на светлото звездно небе с непрогледната си тъмнота.
И после спах, и спах, потънал в леко полюляващия се хамак, и чувствах с всяка частица от тялото си, че съм щастлив и свободен, свободен, свободен… Господар на съдбата си.
Четвърта глава
Сбогом на Каяо
Около десет часа на следващата сутрин отидох да потърся ливанеца.
— Значи щом пристигна в Каяо или в Сиюдад Боливар, мога да отида на адресите, които си ми дал, и там ще ми изплатят чековете, така ли?
— Точно така, бъдете спокоен.
— А ако те убият и тебе?
— Това не ви засяга, дори да ме убият, чековете ви ще бъдат осребрени. В Каяо ли отивате?
— Да.
— От коя част на Франция сте?
— От едно градче до Авиньон — не е далеч от Марсилия.
— Виж ти! Имам един приятел марсилец, но той сега е далеч оттук. Казва се Александър Гиг.
— Невероятно! Той ми е много близък.
— И на мен също. Радвам се, че се познавате.
— Къде живее, как мога да се свържа с него?
— Сега е в Бразилия, в Бона Виста. Трудно е да се отиде дотам.
— И с какво се занимава там?
— Бръснар е. Лесно можеш да го откриеш — достатъчно е да попиташ за френския бръснар и зъболекар.
— Ама той и зъби ли лекува? — попитах аз, като не успях да сдържа смеха си.
Добре познавах странния екземпляр Александър Гиг. И той като мен беше пристигнал в каторгата през 1933 г. По време на пътуването беше успял да ми разкаже своя случай с най-големи подробности.
През 1929 или 1930 година в една съботна нощ Александър и неговият приятел се вмъкнали преспокойно в най-големия бижутериен магазин на Лисабон. Първо проникнали чрез взлом в апартамента над него, който принадлежал на някакъв зъболекар. Знаели със сигурност, че зъболекарят пътува всеки уикенд със семейството си, били изучили предварително обстановката и разполагали с ключове от входната врата и от кабинета. Но за да се доберат до цялата тази информация, наложило им се на няколко пъти да ходят при него за пломби.
— Между другото, отлична работа свърши — пломбите още се държат. Както и да е, разполагахме с цели две нощи, за да приберем бижутата и да отворим чистичко и безшумно два сейфа и една стоманена каса. По онова време нямаше практика да се правят портрети-роботи, но зъболекарят явно е умеел твърде добре да описва хората, защото ченгетата ни спипаха на гарата в Лисабон тъкмо когато се опитвахме да се измъкнем. Португалският съд ни лепна съответно десет и дванадесет години каторга. И така ние се озовахме в тяхната каторга, която се намира в Ангола — южно от Белгийско и Френско Конго. Нямахме никакви проблеми с бягството — всъщност съучастниците ни дойдоха да ни вземат от пандиза с такси. Като последен глупак обаче аз заминах оттам за Бразилия, а другарчето ми — за Леополдвил. Да не ти разправям какви ги върших в Конго, но само след няколко месеца отново ме сгащиха. Впрочем и другарчето също. Французите отказаха да ме предадат на португалските власти и ме пратиха у дома, където ми лепнаха двадесет години каторга вместо десетте, получени в Португалия.