Беше успял да се измъкне от Гвиана. Знаех, че е стигнал до Джорджтаун и оттам се е запътил през джунглата за Бразилия.
Дали да не го потърся? Да, ще ида в Бона Виста. Е, на това му викам аз хубава идея!
Тръгнах на път с двама араби, които твърдяха, че знаят как да стигнат до Бразилия и че ще ми помогнат в пренасянето на багажа. В продължение на повече от десет дни бродихме из джунглата, без дори да успеем да достигнем Санта Елена — последното миньорско селище преди границата. След петнадесет дни безплодно лутане се озовахме почти в Английска Гвиана. Спряхме се в златната мина Аминос. Благодарение на индианците се добрахме до Рио Куюни и така по реката успяхме да открием малкото венецуелско село Кастелйехо. От него купих мачете и ножове, които да подаря на индианците в знак на благодарност. Най-после се разделих с двамата мошеници, като едва се въздържах да не им поукрася мутрите за довиждане. В крайна сметка се оказа, че познават околността толкова, колкото и аз.
Открих в селото човек, който да ме заведе обратно до Каяо, и пет дни по-късно си бях вкъщи.
Вече се свечеряваше, когато изтощен, изкльощавял и полумъртъв от умора, почуках на вратата на Мария.
— Той си дойде! Той си дойде! — развика се с пълно гърло Есмералда.
— Кой „той“? — обади се Мария от дъното на стаята си. — Защо крещиш така?
След всичко, което бях преживял през последните седмици, това сърдечно посрещане силно ме развълнува. Прегърнах Есмералда и й запуших устата, за да не може да отговори на сестра си.
— Кой гостенин е заслужил толкова много шум? — запита Мария и влезе в стаята. След което с радостен вик, избликващ сякаш от дъното на сърцето й, се хвърли в обятията ми. Прегърнах Пиколино, целунах останалите момичета (Хосе отсъстваше) и после дълго, много дълго лежах в постелята с Мария. Тя ми задаваше непрекъснато едни и същи въпроси — не можеше да повярва, че съм отишъл директно у тях, без да се отбивам при Дългия Шарло или в някоя от селските кръчми.
— Кажи, нали ще поостанеш в Каяо?
— Да, ще уредя нещата така, че да остана за известно време.
— Трябва да си починеш, да напълнееш. Аз ще те глезя, ще ти приготвям лакомства. Искам когато си тръгнеш оттук, да се чувстваш достатъчно силен, за да се пребориш с клопките и трудностите на големия град. Ах, аз ще страдам за теб до края на живота си, но не те виня за това — ти ме беше предупредил, че ще си идеш един ден.
Ел Каяо, Уасипата, Упата, Тумеремо — малки селца със странни за ухото на европееца имена, миниатюрни точици върху картата на огромна страна, три пъти по-голяма от Франция, захвърлени в един затънтен край на света, където думата прогрес не значи нищо, но природата е приказно красива… Тук жени и мъже, млади и стари живеят така, както са живели хората в Европа преди половин век — радват се на слънцето, потапят се в истински страсти, излъчват щедрост и човеколюбие. Тези от тях, които са над четиридесет години, добре помнят страшното управление на диктатора Гомес. За едното нищо човек можел да бъде гонен, пребиван, шибан с камшик от всеки представител на властта. В периода от 1925 до 1935 година младите момчета между петнадесет и двадесет години били преследвани като диви зверове от полицията на тиранина. Впримчени веднъж в мрежите на комисиите за набиране на войници, те не можели по никакъв начин да избягат от казармата. А в същото време високопоставените чиновници си позволявали да отвличат хубавици, да се гаврят с тях и да ги захвърлят на улицата, когато им омръзнат. Семействата не смеели да се противопоставят, защото рискували да бъдат унищожени.
Народът се опитвал да се бунтува, но всяко въстание се превръщало в колективно самоубийство на мъже и жени, решени в един момент да отмъстят дори с цената на живота си — такъв е бил случаят с полковник Запата. Войската светкавично смазвала бунта, а онези, които успявали да отърват кожата, били след това осакатявани от изтезания.
И въпреки всичко полуграмотните селяни от тези изостанали краища са успели да опазят човеколюбието си и своята доверчивост. Техният пример дълбоко ме развълнува.