И така, разчистих всички сметки и се уговорих с един шофьор на камион да тръгнем в пет часа на другата сутрин.
Докато се бръснех, Мария излезе от стаята ни и се скри при сестрите си. Някаква необяснима женска интуиция й казваше, че е настъпил моментът на окончателната ни раздяла. Чистичък и пригладен, Пиколино седеше в трапезарията. Есмералда беше сложила ръка на рамото му. Опитах се да вляза при Мария, но Есмералда ме спря:
— Недей, Енрике — след което внезапно се обърна и също се скри в стаята.
Хосе ни придружи до камиона. През целия път не си казахме нито дума.
Да вървим, да вървим колкото може по-бързо към Каракас.
Сбогом, Мария, крехко цвете от Каяо, твоята любов и нежност значеха за мен повече от цялото злато на тукашните мини.
Пета глава
Каракас
Пътуването беше мъчително, особено за Пиколино. Хиляда километра изминахме за двадесет часа, включително и престоите. Прекарахме няколко часа в Сиюдад Боливар, след което се качихме на ферибот, за да се прехвърлим на другия бряг на великолепната река Ориноко. Оттам се впуснахме в дяволски галоп, кацнали в един полуразпадащ се камион, който се мяташе по пътя като луд. За наше щастие шофьорът се оказа желязно момче.
Най-после, на следващия ден следобед, пристигнахме в Каракас. Беше вече четири часът. Градът ме погълна просто за миг. Шумният човешки мравуняк буквално ме всмука.
1929-а, Париж. 1946-а, Каракас. В продължение на седемнадесет години не бях виждал истински голям град. Е, не забравям за Тринидад и Джорджтаун, но в тях успях да постоя само няколко месеца.
Красив град е Каракас. Дори величествен с едноетажните си колониални постройки, заобиколен от планински хребети, разгърнат по цялата дължина на долината. Разположен на деветстотин метра надморска височина, той се радва на вечна пролет — там никога не е нито много топло, нито много студено.
— Имам ти доверие, Папийон — ми нашепваше гласът на доктор Бугра, сякаш и той влизаше заедно с мен в огромния, кипящ от живот, град.
Навсякъде се срещаха хора с различна кожа. Изглежда, всички раси бяха еднакво добре приемани тук — от най-светлите до най-тъмните. Черните като катран и съвсем белите мъже и жени; цялото това шарено население изразяваше една и съща радост от живота, която завладя сърцето ми още в първия миг. Хванал Пиколино за ръка, аз се отправих към центъра. Дългия Шарло ми беше дал адреса на един бивш каторжник, който поддържал тук пансион — пансиона „Маркаибо“.
Да, бяха изминали цели седемнадесет години. В това време войната беше пожънала живота на стотици хиляди мъже на моята възраст, беше вилняла в десетки страни, сред които и в моята родина Франция. От 1940 до 1945 г. толкова други момчета са били арестувани или убивани, или ранявани, често пъти осакатявани за цял живот. А ти си тук, Папи, в този голям град! На тридесет и седем години си, млад и силен. Огледай се наоколо — всички тези хора, много от които са бедно облечени, се смеят от сърце. Музиката не просто се носи из въздуха, тя не е само в модните грамофонни плочи, а в сърцата на всички наоколо. Или почти всички, защото човек веднага забелязва, че някои от местните жители влачат след себе си нещо по-тежко дори от верига и окови. Тях ги спъва нещастието, че са бедни и не умеят да се защитават в джунглата, наречена голям град.
Колко прекрасно нещо е метрополът! При това сега е само четири следобяд. Как ли ще изглежда през нощта, когато пламнат милионите му електрически звезди? А ние дори не сме излезли от бедния квартал. Реших да се поохарча:
— Хей, такси!
Седнал до мен, Пиколино се смееше като дете и скоро целият се олигави. Избърсах устата му, а той ми поблагодари със светнал поглед и се разтрепери от вълнение. За него столицата Каракас означаваше надежда — тук той можеше да намери болници и способни лекари, които да го превърнат отново в нормален човек. А надеждата прави чудеса. Той стисна ръката ми, а наоколо се редяха улици, и още улици, хора, и още хора — толкова многобройни, че покриваха плътно тротоарите. Автомобили, клаксони, сирени на линейки, вой на пожарни, крясъци на кавгаджии и викове на вестникопродавци, свистене на спирачки, звън на трамваи, подрънкване на велосипеди, цялата тази шумотевица ни поглъщаше, заглушаваше, опияняваше. Глъчката може би пилеше нервите на околните, но ефектът й върху нас бе точно противоположен — чувствахме се събудени, усещахме се приобщени към бесния ритъм на модерните времена. Хаосът не ни дразнеше, а напротив — караше ни да се чувстваме щастливи.