Емил ми посочи няколко адреса, но работа за мен не се намери никъде. Два пъти ходих в болницата, за да ги накарам да приемат Пико. Никакъв успех. Накратко казано, нямаше свободни легла, а документите му от каторгата в Елдорадо не улесняваха нещата. Вчера например ме попитаха защо съм се нагърбил с грижите около него, какъв е по народност и прочее. Обясних на бездушното писарче в болницата, че човекът ми е бил поверен от директора на каторгата в Елдорадо и че аз съм приел да се занимавам с него. А нещастният глупак направи следното заключение:
— Е, щом са го освободили благодарение на обещанието ви да поемете всички грижи, тогава нямате никакъв проблем — просто трябва да го настаните у дома си и да го лекувате със собствени сили. Щом не можете да се справите, значи е трябвало да го оставите в каторгата.
Запита ме за адреса и аз го излъгах — нямах доверие на този типичен представител на познатата в цял свят каста на посредствените чиновници, които само дебнат случай да си придадат важност. Бързо се прибрахме двамата с Пиколино. Бях отчаян — заради собствените си и неговите проблеми. Не можехме да останем повече у Емил — жена му се жалваше, че не можела да сменя всеки ден чаршафите на Пико. При това аз сутрин изпирах много старателно нечистотиите, но бельото съхнеше бавно и тя успяваше да забележи мокрите петна. Принудих се да купя ютия и да подсушавам изпраните чаршафи с нея.
Накъде сега? Нямах ясен отговор на този въпрос. Едно беше сигурно — трябваше да намерим бързо решение. Опитах за трети път да пробутам Пиколино в болница и пак нищо не се получи. Е, щом е така, значи ще трябва да действам, както си знам — реших да, посветя един цял ден на проблема на моя приятел. Замъкнах го в Калварио — великолепна градина, потънала в тропически цветя, която е разположена на малък хълм в самия център на Каракас.
Седнахме на една пейка и се загледахме във великолепната панорама. Хапнахме топли сандвичи с месо, разделихме си бутилка бира и запалих две цигари — за него и за мен. Пиколино пушеше с усилие и олигавваше целия фас. Чувстваше, че моментът е съдбовен и че имам да му кажа нещо важно, което дълбоко ще го засегне. Изплашените му очи сякаш ми казваха: „Говори, говори по-скоро! Знам, че си взел решение! Говори, моля те!“
Четях молбата в очите му, сякаш бе изписана на хартия. Мъчно ми беше да го гледам в това състояние и се колебаех. Накрая стиснах зъби и започнах:
— Пико, от три дни се опитвам да те вкарам в болница. Не става, не те щат. Разбираш ли?
„Да“ — казаха очите му.
— От друга страна, не можем да се обърнем към френското консулство, защото рискуваме да поискат екстрадирането ни от Венецуела.
Той повдигна здравото си рамо.
— Слушай сега. Ти трябва да оздравееш, а за да оздравееш, ти е нужно лечение. Това е най-важното сега. Знаеш, че нямам достатъчно пари за доктори. Така че ти предлагам следното: днешния ден ще го прекараме заедно. Ще те заведа на кино, а утре сутринта ще отидем на площад „Симон Боливар“ и ти няма да носиш никакви документи в себе си. Ще легнеш в подножието на статуята и няма да мърдаш. Дори да искат да те вдигнат и да ти помогнат да седнеш, няма да приемаш. В един момент все ще извикат полицай, който ще доведе линейка. Ще я последвам с такси, за да видя в коя болница те откарват. Ще изчакам да минат два дни и чак тогава ще дойда да те видя. Това ще стане в часа за посещения, когато и бездруго идват много хора — ще се смеся с тълпата, за да не правя впечатление. Първия път вероятно няма да те заговарям, а само ще ти оставя незабелязано малко цигари и пари. Е? Съгласен ли си?
Той сложи здравата си ръка върху рамото ми и ме погледна в очите с тъга и признателност. Гърлото му се сви и му беше нужно почти нечовешко усилие, за да произнесе с изкривените си устни нещо като „да, мерси“.
На следващия ден нещата протекоха точно както ги бях предвидил. По-малко от четвърт час, след като Пиколино легна под статуята, трима-четирима препичащи се на слънцето старци повикаха полицая.
След двадесет минути дойде и линейката. Последвах я с такси.