Хладнокръвно, без дори да мигне, колумбиецът отвърна:
— Именно. Той ни я даде, за да я разиграем на лотария. Смята, че така ще спечели повече, отколкото ако я продаде направо.
— Странно… — отбеляза справедливо клиентът.
— Но не му казвайте, че знаете — продължи колумбиецът, все така спокойно. — Накара ни да обещаем, че ще си мълчим, защото ако се разчуе, ще изпадне в неловко положение.
— Е, разбира се. Подобен трик е доста неочакван за човек с неговото положение.
Щом се отдалечи достатъчно в посока към банката, светкавично смъкнахме плаката и го прибрахме. Колумбиецът побягна, а аз се запътих да предупредя съдружника, че вдигаме гълъбите. Едва се сдържах да не избухна в смях и останах близо до вратата на учреждението, за да видя какво ще стане по-нататък. Последвалите събития не ме разочароваха. Три минути по-късно долу слезе директорът, придружен от подозрителния клиент. Така размахваше ръце и толкова бързо крачеше, че от километри му личеше колко е ядосан.
Установиха с известна изненада, че около кадилака вече няма никой и бавно тръгнаха обратно. По пътя спряха в кафенето, за да изпият по едно на бара. Клиентът мен не ме беше виждал и затова се промъкнах да чуя разговора им.
— Възмутително! Направо възмутително, не мислите ли, доктор Фулано?
Но собственикът на кадилака се оказа истински жител на Каракас, с чувство за хумор и склонност да приема нещата откъм веселата им страна. Той се разсмя и отвърна:
— Като си помисля, ако бях минал оттам пешком, щяха да ми предложат билет за собствената ми кола. А аз съм толкова разсеян, че като нищо щях да си купя. Признайте, че цялата история е доста смешна.
Така настъпи краят на нашата лотария. Колумбийците изчезнаха някъде в мравуняка. Аз спечелих почти хиляда и петстотин боливара, с които можех да живея цял месец, а това не бе маловажно.
Дните се изнизваха и аз все не можех да си намеря сносна работа. По това време от Франция започнаха да пристигат поддръжници на Петен и колаборационисти — бягаха от правосъдието в собствената си страна. Не бях много наясно с разликата между привърженик на Петен и колаборационист и затова ги слагах всички в един кюп — бивши гестаповци. Затова не поддържах връзки с тях.
Месецът изтече и все още нищо не се беше променило. В Каяо дори не си представях, че ще ми бъде толкова трудно да се уредя. Стигнах дотам, че тръгнах от врата на врата да продавам кафеварки, специално пригодени (виж ми окото!) за учреждения. Задачата беше толкова проста и тъпа, че ме отвращаваше: „Нали разбирате, господин директор, всеки път, когато подчинените ви отиват да изпият по едно кафенце (често срещана практика във Венецуела), те губят страшно много време, особено ако вали. А от това вие губите пари. С кафеварка в стаята ще спечелите със сигурност.“ Не знам за тяхната печалба, но моята беше доста съмнителна, защото много началници ми отвръщаха:
— Вижте, ние във Венецуела обичаме спокойния живот, дори когато се занимаваме със сделки. Затова позволяваме на подчинените ни да се разхождат до кафенето в работно време.
Представяте ли си колко интелигентен изглеждах, докато се щурах с кафеварка в ръка из улиците. Точно в този вид ме срещна Паоло Боксьора — стар познат от Монмартър.
— Хайде бе! Вие не сте ли Паоло Бокс…
— Ти ли си, Папийон?
Той бързо ме прегърна и ме замъкна в едно кафене.
— Това се казва случайност!
— Какво се мотаеш с тази кафеварка по тротоара?
— Продавам я. Жалка работа! Непрекъснато я вадя от кутията, показвам я и я прибирам обратно. Опаковката вече съвсем се разкъса. — Разказах му къде съм отседнал и запитах: — А ти?
— Да си изпием кафето и ще идем другаде да ти разкажа.
Платихме и аз посегнах да си прибера кафеварката.
— Зарежи я. Вече няма да ти трябва.
— Мислиш ли?
— Убеден съм.
Захвърлих скапаната кафеварка на масата и излязохме.
Час по-късно седяхме у дома и си говорехме за Монмартър. В един момент Паоло реши да атакува. Гласял страхотна далавера в съседна на Венецуела страна. Вярвал ми, знаел, че ще му помогна. Ако се съглася, ще ме вземе в екипа си.
— В кърпа ни е вързано, братче. Направо ти казвам — ще имаме толкова долари, че ще трябва да ги натискаме с ютия, за да не заемат много място!
— Добре де, къде ще се развива действието?
— Ще ти кажем на място. Сега-засега ще си мълча.
— Колко души ще бъдем?
— Четирима. Един вече се е внедрил на самото място. Втория дойдох да го взема оттук. Впрочем ти го познаваш — Гастон.