— Вярно, че се знаем, но го бях изгубил от очи.
— Ти може би, но не и аз — разсмя се Паоло.
— Наистина ли не можеш нищо повече да ми кажеш?
— Не, Папи, имам си причини.
Размислих бързо. В моето положение нямах голям избор. Или ще продължа да се шляя с кафеварката или някакъв друг боклук в ръка, или отново ще се впусна в приключение и ще се надявам да се озова скоро с пълни джобове. От край време знаех, че Паоло е мъжко момче и щом твърдеше, че му трябват четирима души, значи наистина беше замислил нещо голямо. Сигурно щеше да се получи красива операция. А да си призная честно, това също ме привличаше. Е, Папи, залагаш ли?
— Карай! Ва банк!
На следващия ден отпътувахме.
Шеста глава
Тунелът под банката
Пътуването продължи повече от седемдесет и два часа. Редувахме се на волана. Паоло взимаше безкрайно много предпазни мерки. Всеки път, когато наливахме бензин, шофьорът оставяше другите двама на триста метра преди бензиностанцията и после се връщаше да ги прибере.
На двамата с Гастон ни се наложи да чакаме Паоло половин час в най-проливния дъжд. Направо побеснях.
— Ти наистина ли смяташ, че цялото това театро си заслужава усилията? Погледни ни на какво заприличахме, ще хванем охтика!
— Ама че си досаден понякога, Папи! Смених задната гума, напомпах останалите, долях масло и вода. Това не става за пет минути.
— Не е в това въпросът, Паоло! Искам само да кажа, че не виждам смисъла от толкова предпазни мерки.
— Важното е, че аз го виждам, а именно аз командвам операцията. Ти може и да си бягал тринайсет пъти от каторгата, докато аз десет години съм гнил в един изолатор в миличката ни Франция. Затова мисля, че предпазните мерки никога не са достатъчно. Не е все едно дали бензинаджията ще забележи шевролет с един или трима души вътре. Прав беше, да не повдигаме повече въпроса.
След още десет часа стигнахме до градчето, което беше крайната цел на пътешествието ни. Паоло ни остави в началото на една уличка, обточена с вили от двете си страни.
— Вървете по десния тротоар. Нашата вила се нарича „Ми амор“. Влезте като у дома си. Вътре ще ви чака Огюст.
Цъфнала градина, поддържана алея, кокетна виличка със затворена врата. Почукахме.
— Здравейте, приятели! Влизайте направо — покани ни Огюст, отваряйки вратата.
Посрещна ни по риза, плувнал в пот. Косматите му ръце бяха целите в пръст. Обяснихме му, че Паоло е отишъл да остави колата на един паркинг в другия край на града. Нямаше нужда да навираме автомобила с венецуелска регистрация в очите на местните.
— Добре ли пътувахте?
— Да.
Ни дума повече. Разположихме се в трапезарията. Усетих, че настъпва решителният момент и че се чувствам леко притеснен. Нито Гастон, нито аз знаехме за каква точно операция иде реч. „Въпрос на доверие, ни беше казал Паоло в Каракас. — Или се хващате, или не. Ваша работа. Само едно ще ви кажа — ще потекат повече пари, отколкото изобщо можете да си представите.“ Хубаво, но сега вече дойде време да изясним и да уточним нещата.
Огюст ни предложи кафе. Зададе няколко въпроса за пътуването и здравето ни и не обели дори дума, от която да ми светне под шапката. Умеят да бъдат дискретни тия братлета, няма що!
Чух някой да захлопва врата на автомобил пред къщата. Сигурно Паоло е наел някоя местна бричка. Така се и оказа.
— Това е то! — възкликна Паоло като нахлу в стаята и свали коженото си сако. — Всичко върви по ноти, момчета!
После седна и спокойно си изпи кафето. Аз не обелвах и дума. Само чаках. Той накара Огюст да остави бутилката с коняк на масата. Без да припира, с все така самодоволен вид, той ни наля и чак тогава пристъпи към вълнуващия ни въпрос.
— И така, момчета, намирате се на мястото на подготвителните работи. Представете си, че точно срещу нашата китна виличка, от другата страна на улицата, по която дойдохте тук, е опряла гръб една банка. Официалният й вход гледа към красивия булевард, който върви паралелно на нашата уличка. А приятелят Огюст, като ви знае какви сте мързеливци, е започнал вече сам работа, та да ви остане на вас по-малко. Затова ръцете му са целите в глина.
— Какво да ни остане по-малко? — запита Гастон, който не беше бунак, но и не беше особено бърз в мисленето.
— Нищо кой знае какво — отвърна Паоло с усмивка. — Просто един тунел, който започва от съседната стая, минава под градината, после под улицата и свършва под трезора на банката. Ако изчисленията ми са правилни. Ако ли не, ще се озовем от другата страна на улицата. Тогава ще копаем още по-надолу и ще се опитаме да стигнем центъра на трезора.