— Прав си. Ако прокараме 220-волтовия ток, само ще спечелим от това. А сега край на обсъжданията! Огюст е истински цар на спагетите. Веднага щом сготви, ще седнем да ядем.
Вечерята премина много весело. След като си припомнихме няколко тежки епизода от миналото, взехме решение да не споменаваме повече каторгата. Освен заради забавните моменти, които сме изживели там — жените, слънцето, морето, дивотиите. Смяхме се като деца. Нито един от нас не изпитваше и най-малкото угризение при мисълта, че се готвим да нападнем най-внушителния символ на властта в това егоистично общество — банката.
Токът от 220 волта беше прокаран без затруднения, още повече оказа се, че точно до къщата има трансформатор. Отказахме се да копаем с кирки — инструментът беше твърде неудобен за едно толкова тясно пространство. Започнахме да прорязваме цели блокове в пръстта с помощта на електрическия трион за дървесина, откъртвахме ги с един здрав и удобен за работа лост и после ги изтегляхме на повърхността с ведро и макара.
Нужни ни бяха титанични усилия и напредвахме твърде бавно. Бръмченето на триона потъваше в дъното на кладенеца, който вече достигна четири метра дълбочина. Звукът едва се долавяше във вътрешността на къщата, а на двора вече не се чуваше нищо. По тая линия нямаше от какво да се боим.
И така, входната дупка беше прокопана. Днес започнахме да работим по тунела. С компас в ръка Паоло прокопа първия метър в глинестата и влажна почва, която се лепеше по всичко наоколо. Отказахме се да работим полуголи и започнахме да използваме работни комбинезони, така че щом излезехме на повърхността, просто сваляхме дрехата и се оказвахме чистички като пеперуда, изпълзяла от какавидата си. С изключение на ръцете, разбира се.
Според предварителните ни изчисления имахме да изкопаем около трийсет кубически метра земя. Не беше шега работа.
— Ето ти истинска каторжническа ангария — мръхтеше Паоло, когато му паднеше настроението.
И все пак малко по малко напредвахме. „Като къртици“, както казваше Огюст.
— Ще успеем, момчета! И ще имаме парички за цял живот. Нали бе, Папийон?
— Ами да! А пък аз най-накрая ще пипна прокурора, фалшивия свидетел и ще организирам чудни фойерверки на „Ке д’Орфевър“ №36. Хайде, приятели, на работа! Вие може и да не бързате да станете милионери, но случва ми се понякога да сънувам, че прокурорът се е гътнал кротко в леглото, умрял е, без да успея да му извадя езика, че свидетелят се търкаля доволно сред скъпите кожи в магазина на татко си, а след войната ченгетата не само са си сменили адреса, но и са се преквалифицирали във войници от Армията на спасението. А това би означавало, че цялата тази операция губи смисъла си за мен. Не е сега моментът да си дрънкаме глупости или да играем белот. Хайде, спуснете ме в дупката. Ще поработя още няколко часа.
— Спокойно, Папи! Всички сме изнервени. Вярно е, че нещата не се движат бързо, но не можеш да отречеш, че напредваме. Само на петнайсет метра пред нас стои струпано богатството. А иначе всеки си има своите проблеми. Я виж какво ми пише Сантос — моят приятел от Буенос Айрес.
И Паоло извади от джоба си едно писмо и зачете на висок глас: „Драги ми Паоло, да не би да вярваш в чудеса? Вече повече от шест месеца не си идвал да видиш двете си мацки, а отгоре на всичко не си им пратил и по една пощенска картичка. Ти си абсолютно безотговорен тип. Горкичките те не знаят дали си жив или умрял и в кое кътче на земята се намираш. При това положение за мен става много неудобно да ходя да им събирам парите от курварлъка. Всеки понеделник ми се вдига все по-голям скандал: «Казвай къде ни е човекът! Какво прави? Сигурно готви някой голям удар. Лесно му е на него с неговите удари, но щеше да направи по-добре да си стои тук с нас. Писна ни вече да си лягаме с възглавницата. За последен път ти даваме процента. Ясно ли е? Да се връща, или ще си намерим друг!» Затова, драги Паоло, направи усилие, изпрати им някой ред и не вярвай в чудеса. Защото иначе ще изгубиш и двете си мелнички и край на брашното. — Твой приятел Сантос.“
— Е, аз наистина вярвам в чудеса. Ей го чудото стои пред нас. Аз — Паоло, и вие — моите другари, с нашия ум и смелост ще го постигнем. И все пак да се надяваме, че девойките ще издържат още малко, защото имаме нужда от парите, които изкарват, за да доведем нещата тук докрай.
— Всеки от нас ще им изпрати цветя — предложи Огюст, възхитен от идеята си.
— Ти в моите работи не се бъркай — отсече Паоло. — Аз съм като художник, който изпипва едно от най-красивите мошенически изпълнения. Без да го знаят, те също дават своята лепта и това е голяма чест за тях.