Избухнахме в смях, пийнахме по глътка коняк и аз кандисах да поиграем бридж-белот, за да ни се отпуснат нервите.
Разпръсването на пръстта из просторната градина не ни създаваше проблеми. Разстилахме я равномерно, като гледахме да не засипем пътеката към гаража. Но тъй като изкопаната земя се различаваше от тази на повърхността, от време на време докарвахме камион с обикновена пръст и я покривахме. Всичко вървеше по ноти.
Копаехме и мъкнехме ведрата с глина. Наложи се да покриваме пода на тунела с дъски, защото на много места избиваше вода и затъвахме в кал. Дъските улесняваха и измъкването на ведрото, което влачехме с въже.
Работехме по следния начин: един от нас се спускаше до дъното на тунела. С помощта на триона и лоста той дълбаеше земята и изкъртваше блокове глина и камъни, с които напълваше ведрото. Вторият извлачваше ведрото до началото на тунела, откъдето го поемаше трети човек и го изтегляше с помощта на макара й го изсипваше в количка. Бяхме пробили отвор между килера и гаража и четвъртият трябваше просто да закара количката до гаража и да излезе оттам ни лук ял, ни лук мирисал, като примерен градинар.
Работехме по цели часове наред, тласкани от бясното желание да постигнем целта си. Изразходвахме невероятно много енергия. Атмосферата в тунела беше изключително тежка въпреки вентилатора на климатичната инсталация и струята чист въздух, който стигаше до нас чрез пластмасовия маркуч. Обикновено навивахме маркуча около врата си и от време на време, докато копаехме, вдишвахме направо от него. От жегата цялото ми тяло се беше изринало на малки червени пъпчици и пришки. Казаха ми, че това е уртикария и аз съвсем се притесних. Единствено на Паоло му нямаше нищо, защото той се занимаваше само с разнасянето на пръстта из градината. След като се измъкнехме от ада, бързахме веднага да вземем душ и въпреки това ни беше нужен поне един час, за да се съвземем и да дишаме нормално. Намазвахме се от главата до петите с вазелин или какаово масло и едва тогава се чувствахме кажи-речи прилично. „В крайна сметка самите ние се навихме на тази работа, нали? Никой не ни е карал насила да я вършим. Затова сега се стегни, затвори си глупавата уста и Господ да ти е на помощ!“ Това си повтарях непрекъснато. Повтарях го и на Огюст, когато започнеше да се оплаква, че е изперкал, задето се е хванал на хорото.
Няма нужда да ви убеждавам, че копаенето на тунел под банка е най-доброто средство за отслабване. Удивително е колко гъвкав ставаш след толкова навеждане, извиване, промъкване. Потяхме се повече, отколкото в сауна. При всички тези физически упражнения нямаше опасност да запазим някой и друг грам излишна тлъстина. Поне развихме хубава мускулатура. Така че работата си имаше много добри страни, да не говорим, че в края на тунела ни очакваше една прекрасна награда — чуждото богатство.
Нещата вървяха по ноти, единствено около градината възникнаха проблеми. Нивото й застрашително се покачи, цветята потъваха все по-надълбоко и всичко това можеше да събуди нечие подозрение. Още малко и отвън щяха да се виждат само чашките им. И тук намерихме чалъм: пресаждахме ги в саксии и ги поставяхме върху нивото на новоразстланата пръст. Отдалеч изглеждаше сякаш си растат нормално върху земята.
Тая история започна твърде много да се проточва! Поне да можехме да си почиваме един след друг. Но нямаше как. Нужно беше участието и на четиримата, за да се поддържа ритъмът. Ако останехме трима, цикълът се удължаваше безкрайно, а да се складира изкопаната пръст вътре в къщата бе опасно.
Капакът на входа към тунела пасваше идеално и ние можехме спокойно да оставяме отворена вратата на стаята, където работехме — отстрани не се забелязваше нищо. Бяхме прикрили добре и отвора между килера и гаража. Откъм гаража на това място стоеше огромно дървено пано, окичено с разнообразни инструменти, а откъм килера беше подпряна историческа картина, посветена на испанските колонизатори. Така когато на Паоло му се налагаше да се види с някого, той спокойно го посрещаше у дома си. Само дето ние с Гастон се качвахме да се скрием на втория етаж.
В продължение на два дни валя като из ведро и тунелът се наводни. Долу се събра поне двайсет сантиметра вода и аз предложих на Паоло да купи ръчна помпа и маркучи. След един час вече помпахме здраво (още един вид упражнение) и изливахме водата в помийната яма. Цял ден мъчителен труд, който не ни приближи до целта.