Скоро щеше да стане декември. За предпочитане беше да приключим с подготвителната работа — тунел, работни площадки под самата банка и прочее — до края на ноември. Ако младежът с термита се появеше навреме, коледните подаръци ни бяха в кърпа вързани. Ако не дойдеше, щяхме да използваме електрическата резачка. Знаехме вече откъде да си набавим цялата апаратура. „Дженерал Електрикс“ продаваха чудни модели от тях. Решихме, че е по-разумно да направим покупката в друг град.
Междувременно тунелът напредваше и на 24 ноември стигнахме до основите на банката. Още три метра и готово. Оставаше ни да изкопаем около дванайсет кубически метра. Отпразнувахме случая, като отпушихме бутилка истинско френско сухо шампанско.
— Изглежда ми зеленикаво — отбеляза Огюст.
— Още по-добре, това е хубав знак. Зеленото е цветът на доларите!
Паоло обобщи това, което оставаше да се направи: шест дни, за да изкопаем тунела до края и да подготвим работните площадки под трезора; три дни, за да ги укрепим. Общо девет дни бачкане. Сега сме 24 ноември, значи на 4 декември всичко ще е окей.
— Ще атакуваме в петък, в осем часа вечерта — тоест един час след като са приключили работа. Ще разполагаме с цялата петъчна нощ, събота, нощта на събота срещу неделя и цялата неделя. Ако нещата се развиват по план, ще се измъкнем оттук някъде около два часа след полунощ неделя срещу понеделник. Ще разполагаме с петдесет и два часа, за да приберем мангизите. Съгласни ли сте?
— Не, Паоло, абсолютно не съм съгласен.
— Защо, Папи?
— Банката отключва в седем сутринта заради чистачките. Като нищо може някоя от тях да предизвика, без да иска, включването на алармата. Ще е минало твърде малко време от нашето отпътуване. Затова предлагам да правим каквото ще правим, но в шест вечерта в неделя да сме приключили. Докато си разделим плячката, ще стане около осем. Ще тръгнем веднага и така, ако някой задейства алармата в седем сутринта, ние вече ще сме имали единайсет часа, за да се отдалечим на достатъчно разстояние.
Накрая всички приеха моето предложение. Пиехме си шампанското и слушахме плочите, които Паоло беше донесъл — Морис Шевалие, Пиаф, типично парижка музика… Стиснал чашата си, всеки от нас мечтаеше за големия ден. Имахме чувството, че можем да го докоснем, ако протегнем ръка.
Е, Папи, скоро ще можеш да представиш в Париж сметката, която си запечатал в сърцето си. Ако всичко върви добре, ще се върна от Франция в Каяо и ще прибера Мария. На татко ще се обадя по-късно. Бедният ми добър баща! За да го целуна, първо ще трябва да погреба дълбоко в себе си човека от изминалите години, авантюриста… Но и това ще стане по-лесно, ако успея да отмъстя и да си създам положение в обществото.
Бедата ни връхлетя един ден след празника с шампанското, но ние не бяхме вкъщи, за да го разберем веднага. Бяхме заминали заедно за съседен град на сто и двайсет километра от нашия, за да купим необходимите инструменти от „Дженерал Електрикс“. Елегантно облечени, двамата с Гастон тръгнахме пеша и два километра по-надолу се присъединихме към Паоло и Огюст, които ни чакаха с колата.
— Заслужихме си тази разходка, нали, момчета? Хайде, дишайте с пълни гърди въздуха на свободата!
— Прав си, Паоло, заслужихме си разходката. Не карай много бързо, за да се порадваме на пейзажа.
Отседнахме в два различни пансиона и прекарахме цели три дни в красивия пристанищен град, опасан с живописни кораби и гъмжащ от веселата разноцветна тълпа. Всяка вечер четиримата се събирахме заедно. „Никакви нощни барове, никакви публични домове, никакви уличници, сега сме в командировка по работа!“, беше отсякъл Паоло. И беше прав.
Двамата отидохме да изберем най-подходящата апаратура. Спряхме се на чудесна резачка, но се налагаше да я платим в брой, а не разполагахме с толкова мангизи. Паоло телеграфира в Буенос Айрес и за щастие даде адреса на пансиона, в който беше отседнал. Решихме, че ще ни закара обратно във вилата, а самият той ще се върне след ден-два, за да прибере парите и да купи резачката. Тръгнахме си към къщи в добро настроение след кратката ваканция.
Както обикновено, двамата с Гастон слязохме от колата на ъгъла на малката ни уличка. Имахме да изминем стотина метра до къщата. Тръгнахме бавно и предвкусвахме удоволствието от срещата с нашия шедьовър — тунела. Внезапно сграбчих Гастон за ръката и двамата замръзнахме на място. Какво ставаше пред къщата? Ченгета, дузина зяпачи, двама пожарникари, които нещо копаеха по улицата… Нямаше нужда да искам разяснения. Явно беше, че тунелът е открит!