Гастон започна да трепери, сякаш има треска. И както си тракаше със зъби, не намери да каже нищо по-умно от най-голямата глупост на света:
— Тия са ни развалили хубавия тунел! Мамка им! Толкова хубав тунел беше!
Точно в този момент един тип, на който от километър му личеше, че е ченге, се втренчи в нас. Цялата ситуация изведнъж ми се стори абсолютно нелепа и без да се усетя, избухнах в толкова искрен и весел смях, че подозренията на ченгето се изпариха. Хванах Гастон за ръката и казах високо на испански:
— Страшен тунел са били подготвили тия крадци!
Бавно обърнахме гръб на шедьовъра си и тръгнахме надолу по улицата без да бързаме и без някой да ни гони. Сега вече се налагаше да действаме светкавично. Попитах Гастон:
— Колко пари имаш? Аз имам около шестстотин долара и хиляда и петстотин боливара. А ти?
— Нося две хиляди долара в патрона си.
— Най-доброто сега, Гастон, е да се разделим тук, насред улицата.
— Какво ще правиш, Папи?
— Ще се върна обратно в пристанището, откъдето дойдохме, и ще се опитам да взема кораб за някъде. Най-добре за Венецуела.
Не можехме да се разцелуваме насред улицата и само си стиснахме ръцете, но от вълнение и двамата имахме сълзи в очите. Нищо не може да свърже толкова здраво двама мъже, колкото приключението и преживените заедно опасности.
— Късмет, Гастон!
— Да ти го начукам, Папи!
Паоло и Огюст също се върнаха по домовете си, използвайки различни пътища. Единият си отиде в Парагвай, другият — в Буенос Айрес. Сега поне, мацките на Паоло не си лягат вечер само с възглавницата.
Успях да се кача на кораб за Порто Рико. Оттам взех самолет за Колумбия и кораб за Венецуела.
Чак няколко месеца по-късно научих какво се беше случило: повреда в канализацията под големия булевард от другата страна на банката. Огромен камион, натоварен с метални тръби, тръгнал да минава по нашата улица и задните му гуми хлътнали в тунела. Викове, крясъци, ама защо, ама как, полиция — и накрая разбрали всичко.
Седма глава
Карот — заложната къща
В Каракас празнуваха Коледа. Големите улици бяха великолепно осветени. Навсякъде се бяха строили групички певци, които изпълняваха несравнимите коледни химни на обикновените хора от народа. Веселието се носеше из въздуха. Аз се чувствах потиснат от провала, но не и озлобен. Играхме и загубихме, но животът продължаваше, а аз се усещах по-свободен от когато и да било. Пък и както справедливо отбеляза Гастон, хубав тунел успяхме да изкопаем!
Атмосферата, която се създаваше от химните за Витлеемското чудо, лека-полека ме покори, почувствах се успокоен, душата ми отново се отпусна и отидох да изпратя телеграма на Мария: „Мария, дано тази Коледа изпълни с щастие дома, в който ти ми даде толкова много.“
Прекарах Рождество с Пиколино в болницата. Излязохме в малката градина и почетохме празника, седнали на една пейка. Бях купил две hallacas — специалитет, който се приготвя само на Коледа. Избрах от най-скъпия и най-хубавия вид. В джобовете си носех две плоски бутилчици чудесно кианти.
Бедняшка Коледа ли? Не. Ние бяхме богати, много богати. Това беше Коледа за двама възкръснали от блатото, Коледа за двама, чието приятелство заякна в изпитанията. Коледа на пълната свобода, когато можехме да си позволим лудории като моите. Безснежна Коледа в Каракас, в разцъфналата болнична градинка, един празник, изпълнен с надежди за Пиколино, чийто език вече не висеше безпомощно, откакто за него полагаха нормални грижи. Да, това беше наистина една Коледа на чудесата, защото той успя да ми отговори ясно с „да“, когато го попитах дали му харесват двете hallacas.
Господи, колко е трудно да започнеш живота си наново! Изкарах няколко тежки седмици, но не се обезкуражих. Помагаха ми непоклатимата вяра в бъдещето и жаждата за живот. Дори в моментите, когато трябваше да съм най-угрижен, дребна случка от улицата можеше да ме накара да избухна в смях. А ако срещнех някой от старите си приятели, прекарвах с него вечерта и двамата се забавлявахме като двайсетгодишни момчетии. Така поддържах духа си.
Доктор Бугра ме взе на работа в лабораторията си за козметика. Не печелех много, но ми стигаше, за да се обличам добре, почти елегантно. Младият ми дух вършеше останалото. Не след дълго напуснах доктора заради една унгарка, която произвеждаше кисело мляко в дома си. Точно там се запознах с авиатора, чието име не искам да цитирам, защото в момента работи като командир на екипаж в „Еър Франс“. Ще го нарека Карот.