— Да.
— В такъв случай, като имаме предвид положението ти, не ти остава голяма възможност за колебание.
И като последица от тази среща две седмици след въпросния разговор и един ден след успешния удар аз се озовах в околностите на една латиноамериканска столица, където се мотаех с взета под наем кола и търсех място да заровя своята си част от плячката, скрита в тенекиена кутия за бисквити.
Операцията беше детайлно изпипана и мина леко. Проникнахме в заложната къща през магазина за вратовръзки до нея. Леон и Педро бяха ходили да купуват там вратовръзки няколко пъти й бяха огледали ключалката, както и стената, която трябваше да пробием. В заложната къща нямаше каси, само метални шкафове. Вмъкнахме се в събота в десет вечерта и излязохме в неделя към единайсет вечерта.
Всичко мина като по мед и масло. И така, реших да заровя кутията си в подножието на огромно дърво, двайсетина километра извън града. Бях сигурен, че ще мога после лесно да го открия — издълбах на кората му знак с ножа си, но и без това то се открояваше: беше първото дърво след един мост, почти на ръба на пътя. Гората започваше от него. На връщане хвърлих лопатата си десетина километра по-надолу.
Вечерта тримата се събрахме в скъп ресторант. Пристигнахме поотделно и се направихме, че се срещаме случайно на бара и после решаваме да вечеряме заедно. Всеки вече беше покрил някъде плячката си. Леон я беше оставил при близък приятел, Педро — като мен — в гората.
— Виж сега — обясни ми Леон. — По-удобно е, когато всеки си вземе частта веднага. Така ти не знаеш какво са направили другите със своите пари. Тук, в Латинска Америка, много често се налага да проявяваме подобна предпазливост, защото ченгетата не си играят, когато пипнат някого. Ако той проговори в резултат на изтезанията, ще може да издаде само себе си. Впрочем ти доволен ли си от подялбата?
— Напълно съм убеден, че правилно преценихме стойността на всяко бижу. Доволен съм, нямам какво да кажа.
Значи всичко мина добре и всички бяхме доволни.
— Горе ръцете!
— Ама какво става? — възкликна Леон. — Вие луди ли сте?
И това беше единствената ни реакция, защото преди някой друг да си отвори устата, тримата бяхме притиснати до земята, овързани, оковани и изпратени в Централното управление на ченгетата. Дори не успяхме да си довършим скаридите.
Тукашните приятелчета хич не се помайваха. Танцуваха ни по муцуните цяла нощ. Най-малко осем часа.
Първи въпрос:
— Обичате ли вратовръзки?
— Мамка ти!
И така нататък. В пет сутринта и тримата приличахме на пакети мляно месо. Побесняха, че не могат да измъкнат нищо от нас и ги чухме да изсъскват: „Добре, тъй като сте се запотили и явно ви е топличко, ние ще ви охладим.“ Закрепиха ни на крака, качиха ни в една затворническа кола и четвърт час по-късно ни стовариха пред някакво огромно здание. Ченгетата влязоха вътре и след малко оттам се заизнизваха работници. Явно ченгетата ги бяха изгонили навън. Сега дойде и нашият ред да влезем. За да вървим, се налагаше да ни подкрепят по двама души. Почти ни влачеха.
Огромен коридор, стоманени врати отляво и отдясно. Над всяка врата стоеше нещо като часовник само с една стрелка. Термометри. Малко по малко с ужас започнах да осъзнавам, че се намираме в кланицата, в коридора на помещенията за замразяване на месо.
Най-после спряхме на едно място, където имаше няколко маси.
— Е? — запита шефът на ченгетата. — Оставям ви да размислите за последен път. Тук се намират камерите за замразяване на месо. Разбирате ли какво значи това? За последен път ви питам къде оставихте бижутата и всичко останало?
— Не сме виждали нито бижута, нито вратовръзки — отговори Леон.
— Добре, господин адвокат. Тогава ти ще бъдеш първи.
Ченгетата разтвориха вратите на една камера. Отвътре като дим изплуваха кълба ледена мъгла. Свалиха на Леон обувките и чорапите и с един удар го запратиха вътре.
— Затваряй бързо, че иначе и ние ще измръзнем!
Потреперих от ужас, виждайки как вратата се затваря зад Леон.
— Ти си наред, чилиецо. Ще пропееш ли, или не?
— Нямам какво да ви изпея.
Отвориха друга камера и натикаха чилиеца там.
— Ти си най-млад, италианецо (паспортът ми беше италиански). Погледни термометрите. Стрелката сочи минус петнайсет градуса. Това означава, че в състоянието, в което се намираш, след боя, който изяде, запотен, както си, почти нямаш шанс да не хванеш белодробна пневмония и да не пукнеш за четиридесет и осем часа, ако те пъхнем тук. Виждаш ли, оставям ти един последен шанс: обрахте ли заложната къща, минавайки през магазина за вратовръзки, или не?