Ва банк, надолу в низината. След като вземат по този начин стотици мостри, геолозите могат да съставят карта на залежите, които се намират на дълбочина между сто и две хиляди метра в равнината. И след дълги изчисления на базата на тази информация един ден някой пробива кладенец някъде си, на място, на което никой не се е сещал да търси нефт. Нашият човек обаче знае, че точно на сто метра дълбочина ще намери находище. Страхотно нещо е това науката!
Всичко това щеше да е още по-хубаво без мотилоните, които често раняваха или убиваха със стрелите си. Този факт не улесняваше намирането на доброволци за експедициите и принуждаваше компаниите да се бръкнат по-надълбоко за заплатите.
Включих се в няколко експедиции една след друга и получих възможността да изживея необикновени моменти.
Единият от геолозите беше холандец. Наричаше се Лап. Умееше да събира яйца от каймани, които ставаха много вкусни, като се изсушат на слънце. Намирахме ги лесно — кайманката оставяше широка следа по пясъка, докато пълзеше нагоре-надолу да си търси сухо местенце за снасяне. Лап изчакваше мътещата с часове кайманка да мръдне нанякъде за малко, изравяше яйцата и преспокойно се връщаше в лагера. Веднъж обаче на кайманката й писнало, изхитрила се някак да проследи крадеца и в мига, в който Лап се появи на нашата полянка с плячката в ръка, тя изскочи зад гърба му със скоростта на състезателен автомобил и го нападна. Беше дълга повече от три метра и дишаше хрипливо, като че е болна от ларингит. Лап хукна да обикаля около едно дърво, а аз щях да се пръсна от смях, наблюдавайки нещастния дългуч по шорти, който подскачаше и пищеше за помощ. Крише и останалите дотърчаха на секундата — два изстрела с куршуми дум-дум приспаха кайманката завинаги. Бледен като смъртта, Лап се срути на земята с подкосени крака. Всички бяха възмутени от поведението ми. Обясних им, че и бездруго не съм можел да се намеся, защото никога не нося пушка в себе си — много е тежка.
Вечерта докато похапвахме под навеса приготвеното от мен ястие от консерви, Крише ме запита:
— Вие не сте млад, нали? Най-малко трийсет и четири годишен.
— Малко повече, защо?
— Живеете и се държите като двайсетгодишно момче.
— Ами знаете ли, всъщност аз съм си на толкова — на двайсет и шест.
— Как така?
— Ще ви обясня. В продължение на тринайсет години бях заключен в един шкаф. И сега трябва да изживея тези тринайсет години наново. Трийсет и девет без тринайсет прави точно двайсет и шест.
— Не ви разбирам.
— Няма значение.
И все пак това беше истината: усещах се като двайсетгодишно момче. Имах нужда да изживея, да си върна обратно откраднатите тринайсет години. Трябваше непременно да ги изгълтам до последния ден с пълното безгрижие на младостта, с изпълнено от жизнерадост и непукизъм сърце.
Една сутрин точно преди изгрев-слънце се събудихме, стреснати от остър писък. Докато палел газовия котлон, за да свари кафе, готвачът на носачите бил ранен от две стрели — едната в ребрата, другата в задника. Налагаше се да го върнем веднага в Маракаибо. Четирима от мъжете щяха да го пренесат до мястото, където бяхме оставили лодките, с лодката щяха да го закарат до джипа, с джипа до камиона и с камиона — до селището.
Оттук нататък пътуването ни продължи в тежка атмосфера на потиснатост. Усещахме присъствието на индианците навсякъде около нас — те се промъкваха из джунглата, без да можем да ги чуем или видим. Колкото повече напредвахме, толкова повече се убеждавахме, че вървим из техните ловни полета. Наоколо беше пълно с дивеч. Тъй като бяха въоръжени, мъжете от време на време застрелваха по някоя птица или заек. Всички крачеха мрачно, никой не смееше да запее и доста глупаво след поредния пушечен изстрел продължавахме да говорим помежду си шепнешком, да не би някой случайно да ни чуе.
Малко по малко мъжете бяха завладени от колективно чувство за страх. Искаха да прекъснем експедицията и веднага да се върнем в Маракаибо. Крише от своя страна настояваше да продължим. Профсъюзният деец Карлос, който иначе беше момче куражлия, също се стъписа. Дръпна ме настрана:
— Да се връщаме, а, Енрике?
— Защо бе, Карлос?
— Индианците.
— Вярно е, че индианците са наоколо, но ако рекат да ни нападат, за тях няма да има значение дали вървим напред или се връщаме.
— Не е сигурно, французино. Може би се доближаваме до селището им. Я погледни този камък тук — явно е, че на него са млели жито.