— Имаш право, Карлос. Дай да говорим с Крише.
Американчето обаче беше участвало в десанта над Нормандия, не се стряскаше лесно и при това обичаше страстно професията си. Събра ни всички и ни заяви, че тази местност е изключително богата на геологическа информация. И понеже беше нервиран, си позволи да ни хвърли в лицето единствената фраза, която не биваше да произнася:
— Щом като ви е страх, вървете си! Аз оставам.
Всички освен нас двамата с Карлос си тръгнаха. А аз поставих условието, че щом приключим, ще заровим там горе инструментите и кирките, защото не мога да мъкна тежък товар. Откак си счупих и двата крака при неуспешен опит за бягство от затвора в Баранкиля, носенето на тежести ме уморяваше извънредно бързо. Щяхме да вземем с нас само пробите — тях щеше да ги носи Карлос.
В продължение на пет дни останахме сами в планината — Крише, Лап, Карлос и аз. Мина се без произшествия, но, искрено казано, рядко ми се е случвало да живея толкова напрегнато, колкото през онези пет дни, когато знаех, че някакви невидими врагове ме следят зорко двайсет и четири часа в денонощието. Зарязахме всичко едва когато на Крише му се случи следното. Отишъл той на брега на реката, за да свърши една работа, и в този момент видял как храстите се размърдват и две ръце бавно ги разтварят. Това пресякло желанието му да се облекчи и той с обичайното си хладнокръвие обърнал гръб на храсталака и се върнал обратно в лагера.
— Смятам — каза той на Лап, — че е дошъл моментът да се отправим към Маракаибо. Вече сме събрали достатъчно проби от скалите и мисля, че от научна гледна точка не е необходимо да оставяме на индианците за изследване четири вълнуващи екземпляра от бялата раса.
Стигнахме без проблеми до Ла Бурра — селище от петнайсетина къщи. Тъкмо седнахме да ударим по едно питие докато дойде камионът, когато един метис, налят с алкохол до козирката, ме дръпна настрани и ме запита:
— Ти си французин, нали? И за какво ти е да си французин, щом си толкова прост?
— Моля?
— Ще ти кажа: нахлувате в териториите на мотилоните и какво правите там? Стреляте наляво и надясно по всичко, което лети, тича или плува. Въоръжени сте до един. Това не ми прилича на научна експедиция, а на добре организиран лов.
— Накъде биеш?
— По този начин нападате естествения източник за прехрана на индианците. Те не са богати. Убиват, колкото да се наядат. Не повече. При това стрелите са безшумни и не плашат останалите животни. Вие унищожавате всичко с гърмящите си пушки и карате дивеча да се разбягва.
Тоя приятел хич не беше глупав. Заинтригува ме.
— Какво пиеш? Аз черпя.
— Един двоен ром, французино. Мерси.
И продължи:
— Затова мотилоните ви нападат. Казват си, че заради вас няма да могат да се нахранят.
— Ако те разбирам добре, ние им крадем храната?
— Точно така, французино. Има и нещо друго. Когато се качвате нагоре по реката и тя се стесни, вие слизате от лодките и ги теглите след себе си. Не си ли забелязал, че така разрушавате едни леки заграждения, изплетени от клони и бамбукови пръчки?
— Да, често.
— Ами това, което разрушавате без да ви мигне окото, са хубавите капани за риба, заложени от мотилоните. Така им причинявате големи щети. Да се направят подобни заграждения е трудна работа. Индианците измислят цели системи от сложни лабиринти и завои, за да подкарат рибите нагоре по течението и да ги доведат до изплетените от бамбукови пръчки кошове. Кошовете си имат вратички от тънки лиани, които се отместват, ако някоя риба се удари в тях отвън, но после течението веднага ги залепва обратно и който е попаднал вътре, вече не може да излезе. Виждал съм капани, дълги по петдесет метра. Възхитителна работа!
— Абсолютно си прав. Само вандали като нас могат да разрушават подобни изобретения.
По обратния път разсъждавах над думите на пияния метис и реших да пробвам едно нещо. Щом пристигнахме в Маракаибо, още преди да съм се върнал у нас за полагащите ми се осем почивни дни, минах да оставя за шефа на персонала г-н Бланше писмо с което го молех да ме приеме на следващия ден.
Той ме прие, на срещата присъстваше и най-важният началник на геолозите. Обясних им, че вече няма да има ранени и убити по време на експедициите, ако ми възложат аз да ги ръководя. Разбира се, Крише щеше да си остане официалният шеф, но аз щях да отговарям за дисциплината. Решиха да ме оставят да опитам. Това устройваше Крише — той тъкмо беше депозирал доклад, с който искаше да му позволят да се качи още по-високо в планината — тоест в още по-опасна зона, защото там щял да намери истинска мина от първокласна информация. Правата и задълженията около новата ми длъжност (паралелно с нея щях да продължа да изпълнявам ролята на готвач за геолозите) щяхме да уточним, след като се върна. Разбира се, не казах и дума за причините, които ме караха да гарантирам сигурността на експедицията. Американците са практични хора. Не ми задаваха въпроси, за тях важен беше крайният резултат.