Само Крише беше в течение на плановете ми. Те напълно го уреждаха и затова се съгласи да ми се довери. Беше убеден, че съм открил начина да избегнем неприятностите. Фактът, че останах с него по време на предишната експедиция, когато всички останали го изоставиха, допълнително наклони везните в моя полза.
Отидох при губернатора на провинцията и го запознах с намеренията си. Представих му препоръчително писмо и той прояви сърдечност и разбиране. Убедих го да заповяда на Националната гвардия да отнеме под някакъв приемлив предлог оръжията на посочените от мен лица точно преди да навлезем в територията на мотилоните. Ако мъжете знаеха предварително, че отиват в опасните земи без пушки, никога нямаше да се съгласят да тръгнат от Маракаибо. Налагаше се да ги притисна на място и да се опитам да им вдъхна доверие.
Всичко мина като по ноти. На последния пост на гвардията в Ла Бурра обезоръжиха всички мъже с изключение на двама. Заръчах им да стрелят само в случай на опасност, но не и за лов или забавление. Аз носех револвер — друго оръжие нямахме.
От този ден нататък нямахме проблеми с експедициите. Американците се увериха в това и не ме питаха как го постигам, защото се интересуваха само от крайния резултат.
Разбирах се добре с мъжете и те ми се подчиняваха. Новата роля много ми допадна. Сега вместо да смазваме капаните с пирогите си, ние внимателно ги заобикаляхме. Знаейки, че гладът е основният проблем на мотилоните, всеки път, щом напускахме лагера, оставях кутии със сол, захар, понякога някое мачете, нож, брадвичка. Когато дни по-късно се връщахме в същия лагер, подаръците вече ги нямаше. Изчезваше всичко — дори празните тенекиени кутии. Тактиката ми се оказа сполучлива — тъй като никой в Маракаибо не знаеше причината, пуснаха слух, че съм бил brujo — магьосник, или че съм сключил таен договор с индианците. Всичко това ме забавляваше.
По време на една от тези експедиции получих изключителен урок по риболов: как да хванем рибата без стръв, без въдица, без мрежа. Учител ми беше la danta — животно, по-голямо от дебело прасе. Сигурно стигаше два метра, че и повече на дължина. Подобен екземпляр видях за първи път един следобед, докато се мотаех близо до реката. Тъкмо излизаше от водата, и аз започнах да го наблюдавам, без да мръдна, за да не го притесня. Кожата му приличаше на кожата на носорога, а предните му крака бяха по-къси от задните. Вместо уста имаше къс, но добре оформен хобот. Приближи се до храсталака и добре похапна — значи тревопасно. После тръгна обратно към реката, навлезе в нея и пое към една от дълбоките локви, образувани от речния прилив. Там спря и започна да преживя като крава. След което повърна през хобота си някаква зелена течност и я размеси с водата, като клатеше глава нагоре-надолу. Питах се защо го прави, но няколко минути по-късно за моя изненада рибите заплуваха около него с коремите нагоре като заспали или упоени. И тук моята danta започна преспокойно да ги лапа една след друга. Просто се шашнах.
Реших да опитам и аз. Намерих храсталака, който животното беше наръфало преди мен, набрах от листата му и ги смелих между два камъка. После изсипах кашата встрани от течението на потока. Успех! Минути по-късно рибите започнаха да изскачат дрогирани на повърхността. Взех и предпазни мерки — изкормих ги веднага, защото иначе за два часа щяха да се развалят. Оттук нататък често сервирах прекрасна риба на геолозите. А на носачите дадох следния съвет — никога и при никакви условия да не стрелят по симпатичния риболовец. Още повече че беше безобиден.
Понякога с експедициите идваха семейство ловци на каймани — баща и двама сина. Наричаха се Фуенмайор. Бяха ни полезни, защото познаваха добре областта, но не смееха да пътуват сами заради мотилоните. Денем ни помагаха да намираме пътищата през джунглата, а нощем ловяха каймани. И ние, и те имахме полза от дружбата.
Жителите на Маракаибо — маракучосите, бяха много дружелюбни хора. Говореха напевно, имаха силно развито чувство за приятелство. Носеха в жилите си индианска кръв и притежаваха всички качества на тази раса, а освен това бяха много умни и хитри.