Успях да завържа и дори да задържа до наши дни безценни приятелства с маракучосите. С мъжете, но и с жените, които бяха красиви и умееха да обичат и да бъдат обичани.
Ловът на каймани — тези дву-триметрови зверове, е опасно нещо. Снощи реших да тръгна заедно с бащата Фуенмайор и с големия му син. Наместихме се в тясна и лека пирога — бащата отзад с греблото, аз по средата, а синът на носа. Нощта беше непрогледна, чувахме шумоленето на джунглата и едва-едва долавяхме припляскването на греблото. Не пушехме, не смеехме да шукнем. Греблото, което служеше и за кормило, нито веднъж не се отърка о борда на пирогата.
От време на време стрелвахме по повърхността на реката лъча на мощна електрическа лампа — срещу нас блесваха разпръснати на чифтове червени точици, сякаш осветявахме с фаровете на автомобил фосфоресциращите реклами покрай някое шосе. Чифт червени точки — един кайман. Знаехме, че точно пред очите на повърхността се подават — дупките на носа — ноздрите, и очите са единственото, което крокодилът не потапя във водата, докато си почива. Подбирахме жертвата според най-късото разстояние между ловеца и червените точки. Щом я набележехме, тръгвахме към нея със загасени светлини. Бащата Фуенмайор умееше като никой друг да определя в рамките на секунда точното местоположение на каймана. Плъзвахме се бързо към него и щом усетехме, че сме достатъчно близо, блесвахме с лампата в очите му. Заслепеното животно почти никога не успяваше да реагира. Лъчът ярка светлина не го изпускаше, а в това време се приближавахме на два-три метра. Кацнал на носа на пирогата, синът Фуенмайор държеше лампата с лявата ръка, а с дясната мяташе с всички сили десеткилограмовия оловен харпун, който единствен можеше да пробие, дебелата кожа и да проникне в тялото на крокодила.
Оттук нататък трябва да се действа бързо. Едва усетил харпуна в тялото си, звярът се гмурва към дъното, а ние вадим веслата и започваме да гребем бързо към брега. Налага се почти да се метнем на сушата, защото ако му оставим време, кайманът ще изплува обратно и с един удар на опашката ще преобърне лодката. Разтревожените му събратя няма да се поколебаят да си устроят пир с ловците. Едва докоснали брега, тримата скачаме и светкавично омотаваме въжето на харпуна около ствола на най-близкото дърво. Чувстваме как жертвата тръгва към нас, за да види какво я е впримчило, откъде е тази болка в гърба. Идва, за да разбере какво става. Леко, без резки движения, придърпваме отпуснатата част на въжето и я омотаваме около ствола. Ето, крокодилът ще изпълзи от реката всеки момент. Синът Фуенмайор държи в опънатата си ръка наточена американска брадва и в мига, в който животното се покаже на брега, му нанася страшен удар върху главата. Понякога са нужни до три удара, за да умъртвиш каймана. При всеки удар той изплющява с опашката си и горко на палача, ако случайно го докачи. Ако и трите удара не са били смъртоносни, а това се случва, трябва бързо да отпуснеш въжето, за да може животното да се върне в реката. Иначе с невероятната си сила то може да се изтръгне от харпуна колкото и дълбоко да е потънал в тялото му. Изчакваме малко и отново започваме да го придърпваме.
Прекарах фантастична нощ. Убихме няколко каймана. Оставихме ги на брега. На сутринта двамата Фуенмайор отидоха да им одерат кожата от корема и долната част на опашката. Кожата на гърба е прекалено дебела, за да може да се употребява за каквото и да е. След това заровиха труповете — не биваше да ги хвърлят обратно в реката, за да не я отровят. А кайманите никога не ядат себеподобните си, дори когато са мъртви.
Организирах няколко експедиции. Печелех добре, дори успявах да спестявам. И тогава се случи най-невероятното събитие в живота ми.
Десета глава
Рита — хотел „Вера Крус“
Когато бях затворен в килиите на изолатора на Сен-Жозеф, често пъти отлитах към звездите и си измислях приказни мечти, за да населя самотата и кошмарната тишина. Представях си, че съм свободен, победител, излязъл от блатото и започнал нов живот в някой голям град. Представях си, че съм възкръснал, че съм отместил надгробния камък, който ме затискаше в мрака, и виждах как се връщам към светлината и живота. В мечтите ми от онзи период често се появяваше образът на едно момиче — красиво и добро. Нито висока, нито ниска, руса, с лешникови очи и ясни черни зеници, издаващи жизнерадост и остър ум. Устните й бяха изящно очертани и когато се смееше, под тях блесваха белите й зъби. Стройна и със съвършено тяло, тази жена без съмнение ме очакваше някъде по света, за да стане моя завинаги.