Когато дойде да ме посрещне при освобождаването, Рита беше развълнувана, но много тъжна. Не ме гледаше вече така, както преди. Като че ли се страхуваше да остане насаме с мен. Имах чувството, че всичко е загубено. Сякаш за да потвърди това, тя запита:
— Защо ме излъга?
Не, не може да бъде! Не искам да я загубя! Никога вече няма да получа такъв подарък като нея от съдбата. Налага се отново да събера всички сили, за да се преборя.
— Рита, трябва да ми повярваш. Когато те срещнах, толкова те харесах, толкова се влюбих в теб, че се уплаших да ти кажа истината. Мислех си, че ако я знаеш, няма да искаш повече да ме погледнеш. Помниш ли какво ти разправях за себе си? Лъжех, разбира се, но лъжех, за да чуваш за мен само неща, които ще ти е приятно да чуеш.
— Ти ме излъга… Ти ме излъга… — не спираше да повтаря тя. — А аз те мислех за свестен човек!
Боже, тази жена като че ли изживява наяве някакъв кошмар. Тя се бои. Тя се бои от теб, братко, тя се бои от теб.
— Кое те кара да мислиш, че не мога да бъда свестен човек? И аз като всеки друг имам правото поне да се опитам да стана щастлив, добър, почтен мъж. Не забравяй, Рита, че в продължение на тринайсет години съм се съпротивлявал срещу най-страшната наказателна система на света и че никак не ми е било лесно да се измъкна от блатото. Аз те обичам такъв, какъвто съм сега, Рита, обичам те не с миналото, а с настоящето си. Трябва да ми повярваш — премълчах истината само от страх да не те загубя. Казвах си, че дори да съм живял някога в грях, бъдещето ми с теб ще е съвсем различно. Виждах общия ни път облян в светлина и доброта. Кълна ти се, Рита, в живота на баща ми, когото накарах много да страда.
И тук нервите ми не издържаха и аз се разридах.
— Истина ли е това, Анри? Наистина ли така виждаш бъдещето ни?
Опитах се да се взема в ръце, но гласът ми още трепереше, когато й отговорих:
— Трябва да бъде така, защото това диктуват сърцата ни. Не може да не го чувстваш. Ние двамата с теб нямаме минало. Само настоящето и бъдещето имат значение за нас.
Рита ме прегърна:
— Не плачи, Анри. Послушай вятъра в дърветата — нашето бъдеще започва от днес. Закълни ми се обаче, че никога вече няма да вършиш нищо престъпно. Обещай ми, че няма да ме лъжеш вече и че в живота ни няма да има мръсни тайни.
Държейки я в прегръдките си, аз се заклех. Чувствах, че в момента е заложен на карта най-големият шанс, който съдбата някога ще ми даде. Разбирах, че не е трябвало да крия каторжническото си минало от тази честна и храбра жена, която при това трябваше да мисли и за малката си дъщеричка. И тогава на един дъх й разказах всичко, абсолютно всичко. Извадих на показ дори най-дълбоко скритата в душата ми тайна — манията за отмъщение, която ме гризеше от осемнайсет години насам. Реших да сложа тази фикс-идея в краката й, да се откажа от отмъщението като доказателство за искреността ми. Сам не можех да повярвам, че го правя: това беше възможно най-голямата жертва от моя страна и при това тя не можеше да я оцени. Чух гласа си някак отстрани, сякаш говореше непознат:
— За да ти докажа колко те обичам, Рита, ще направя за теб най-голямата жертва. От този момент нататък се отказвам от отмъщението си. Да изпукат в леглата си ония, които ме накараха толкова да страдам и да се мъча — прокурорът, ченгетата, фалшивият свидетел. Ти си права. Не бих могъл да им простя. Но за да заслужа една жена като теб, трябва да изхвърля от съзнанието си безумното желание да ги накажа. Пред теб стои съвсем нов човек. Старият е мъртъв.
Вероятно Рита беше мислила над този разговор през целия ден, защото вечерта след работа ме запита:
— А баща ти? Ти вече си достоен за него, защо не му пишеш веднага?
— Не сме научавали нищо един за друг от 1933 година насам. По-точно от октомври на 33-а. Тогава за първи път присъствах на раздаването на писма в каторгата — онези тъжни писма, които се четат предварително от надзирателите и в които човек не може да каже нищо. Видях отчаянието по лицата на нещастниците, които не получиха писмо; видях тъгата на онези, които не намериха в своите писма желаните новини. Видях момчета, които късаха писмата си и ги тъпчеха, видях други, чиито сълзи размазваха мастилото. Можех също така да си представя какво причиняват прокълнатите каторжнически писма на получателите си: марката от Гвиана, коментарите на раздавача и съседите в селското кафене: „Каторжникът е писал. Значи още е жив, щом праща писма…“ Представях си срама на човека, взимащ плика от ръцете на раздавача: „Как е синът ви, добре ли е?“ И затова, Рита, писах на сестра ми Ивон и й казах: „Не чакайте никога повече новини от мен и не ми пращайте нищо. И аз като вълка на Алфред дьо Вини мога да умра, без да вия.“