Изтегнах се в голямото меко легло и се заслушах в новините на Би Би Си по домашното радио. Чувствах се малко объркан от скока в нормалния живот. Бях загубил всички навици. Завъртях копчето на радиоапарата. Попаднах на карибска музика, излъчвана от Каракас. Не исках да чувам зова на големите градове. Не и тази вечер. Бързо загасих и се замислих за преживяното.
Дали доброволно се отказахме да обсъждаме парижките си години? Не. Дали доброволно отбягвахме да споменаваме хора от нашите среди, успели да се върнат към прежния си занаят? Също не. Дали в такъв случай каторжниците губят интерес към предишния си живот?
Въртях се и се премятах из голямото легло. Беше топло, не издържах и излязох в градината. Седнах на един камък. Имах изглед към долината и към златната мина. Долу всичко беше осветено. Виждах как се разминаваха пълни и празни колички.
Златото, което извличат от утробата на тази земя, независимо дали е под формата на кюлчета или банкноти, може да ти помогне да имаш всичко. Двигателят на света, който всъщност е толкова евтин — защото работна ръка получава мизерно заплащане, — е неотменното условие за приятен живот. А Шарло, погубил живота си от страст към златото, сега дори не го споменава. Не ми каза дали мината е богата или не. Цялото му щастие се заключава в негърката, къщата, животните, зарзавата. За пари не продумва. Превърнал се е в мъдрец. Е това не мога да го разбера.
Спомням си, че го бе издал един тип, наречен Пьоти Луи. По време на кратките ни разговори в Санте той не спираше да се кълне, че ще го насече на парчета при пръв удобен случай. Сега въобще не се сети за него. А аз — виж колко странно! — не заговорих нито за ченгетата, нито за Голдщайн, нито за прокурора. А трябваше, мамка му! Не съм бягал чак дотук, за да завърша живота си като градинар или работник!
Бях си обещал да уважавам закона в тази страна — добре, ще удържа на думата си. Но никога не съм се отказвал от отмъщението.
Защото, Папи, недей забравя, че днес си тук благодарение на мисълта за отмъщение, която те поддържаше в продължение на тринадесет години, прекарани по килиите. Тя се бе превърнала в единствената ти религия и не трябва да се отказваш от нея.
Негритата е хубавичка, но се питам дали на Шарло все пак няма да му е по-добре в някой голям град, отколкото в това загубено кътче. Или пък аз съм глупак и не съм разбрал, че начинът на живот на приятеля ми си има своето очарование. — А може би той се бои от отговорностите, които ще му наложи животът в модерния град? Трябва да разуча по-подробно въпроса.
Шарло е на четиридесет и пет години — не е стар. Висок, як — колос, подхранван с богата и здравословна храна по време на цялата си младост. Загорял от местното слънце, нахлупил сламената си шапка със завити нагоре краища, той наистина умее да стъпва горделиво. Той точно отговаря на типа пионери, покорители на девствените гори. Дотолкова се е слял с тукашните хора, че по нищо не се отличава от обичайното. Напротив, станал е част от тях.
От седем години живее тук, но все още стъпва като монмартърски обирджия! Сигурно е работил къртовски повече от две, за да очисти платото и да построи къщата си. Трябвало е да ходи в джунглата, да подбира дървесината, да я сече, дялка, натъкмява. Всяка греда е издялкана от най-твърдото и най-тежкото дърво на света — желязното дърво. Вложил е тук всичко припечелено в мината, защото сигурно му се е наложило да наема чужда работна ръка, да плаща за цимент, кладенците, каналите към водоема.
Младичката засукана негрита с влюбен поглед сигурно е идеално гадже за стария морски вълк в оставка. В трапезарията бях забелязал шевна машина. Сигурно сама си шие рокличките. Уредил се е Шарло — поне за шивач не му се налага да плаща.
Да, щом не е тръгнал към градовете, значи не е бил достатъчно уверен в себе си, а тук е имал на разположение безпроблемен живот. Велик си, Шарло! Ти си пример за това, което може да се направи от един мошеник. Поздравявам те, но поздравявам и онези, които са ти помогнали да промениш живота си и дори представата ти за живота.
И въпреки всичко щедрото гостоприемство на венецуелците крие опасности. Човешката сърдечност и добронамереност също могат да те превърнат в затворник, ако им се оставиш. Аз съм свободен, свободен, свободен — и смятам винаги да остана такъв!
Внимавай, Папи! Не допускай гафове! И най-вече не се установявай задълго. Човек изпитва силна нужда от любов, когато толкова дълго е бил лишаван от нея. Слава богу, че позаситих жаждата си в Джорджтаун. Преди не повече от две години имах Индара. Затова по тази линия шокът ще е по-слаб, отколкото за Шарло — все пак той е пристигнал тук направо от каторгата. И все пак Индара беше красива, правеше ме щастлив, но не успя да ме накара да се закотвя в сладкото й гнездо. Спокойният живот, дори когато носи щастие, не е за мен — чувствам го.