Навън вече се беше мръкнало. Измъкнах се, преди гостът да си е тръгнал, причаках го малко по-надолу и го халосах с един камък в тила. Пищейки до бога, той хукна към съседите с окървавена глава. Не можеше да разбере кой и защо го е замерил. Не можеше да разбере, че преди малко, докато изреждаше имената на загиналите през войната, пропусна да спомене най-свидната жертва. Тази, чиято загуба беше единствено непоправима. Майка ми.
Не, господине, съвсем не се отървахме леко.
И така, всяка година през есента аз се връщах в интерната на прогимназията. Започнах да се готвя за конкурсните изпити за техникума в Екс ан Прованс. И всяко лято четиримата с татко и сестрите ми бягахме от къщи, за да отидем във Фабър, където прекарвахме възможно най-хубавите ваканции, защото татко умееше да се грижи за нас и вместо мама.
Лека-полека в училище започнах да се превръщам в побойник. Играех ръгби. Налитах на противниците, не очаквах добрини от тях, но и аз не проявявах милост. Прекарах в техникума шест години. Бях много добър ученик, особено по математика. Но имах кошмарно поведение. Участвах във всички схватки. Редовно — поне един-два пъти месечно, се сбивах с някой от съучениците ми. В неделя ходех да се блъскам на игрището за ръгби. Най-тежки за мен бяха четвъртъците, защото това бяха дните за посещения. Тогава най-много налитах на бой. И нямаше начин да стоя кротък. Защото тогава майките идваха да видят синовете си, водеха ги на обяд извън интерната, а по-късно, ако времето беше хубаво, решаваха да се разходят заедно под сянката на кестените в двора на училището. Всяка сряда си обещавах, че няма да ги наблюдавам, но на следващия ден увисвах на прозореца на библиотеката. Избирах място, откъдето да виждам целия двор. И винаги забелязвах два типа поведение, всеки от които ме вбесяваше.
От една страна, гледах онези, чиито майки бяха бедни, скромни, смачкани и приличаха на селянки. Малките шибани гадняри като че ли се срамуваха от тях. Мамка им стара, наистина се срамуваха! Ах, страхливци, мръсници, копелета! На човек веднага му ставаше ясно какво им е на душата. Вместо да обиколят целия двор, те се свиваха на някоя скамейка и се бояха да мръднат оттам. Не искаха да ги видят заедно с майките им, криеха ги. Защото вече бяха надушили как трябва да изглеждат образованите и културните граждани и искаха по-скоро да забравят произхода си. Просто си ги представях как един ден ще седят в компанията на разни големци и ще се оправдават заради внезапното пристигане на родителите си: „Ах, извинете, това са далечни роднини от провинцията. Сега ще ги пратим в кухнята — толкова са досадни!“
С този тип хора ми беше много лесно да започна боя. Веднъж видях как един подобен гадняр изгони майка си, за да не го излага. Проследих го по петите и веднага го подбрах:
— Я кажи, Пиеро, защо изгони толкова бързо майка си?
— Тя бързаше за някъде.
— Лъжеш. Знам, че тя обикновено взима влака за Гап чак в седем вечерта. Сега ще ти кажа защо я прати да си върви. Срамуваш се от нея. Опитай се да отречеш, мръсник такъв!
Обикновено излизах победител от тези схватки. Биех се често и добре си служех с юмруците. Понякога противникът ми се оказваше по-силен, но не ми пукаше. Чувствах се едва ли не щастлив. Гледах обаче никога да не нападам слабаци.
Другият тип момчета, които ме вбесяваха и ми вдъхваха много повече злоба, бяха така наречените фукльовци. Онези с красивите, елегантни, изискани майки. Това бяха шестнайсет-седемнайсетгодишни хлапета, които гордо развеждаха майките си из двора; надуваха се като пауни около тях; държеха ги под ръка и се надпреварваха да маниерничат. Полудявах, като ги гледах. Ако някой от тях прехвърлеше всяка мярка, или ако майка му по нещо ми напомняше за моята, ставах неудържим. Едва изчаквах виновникът да се прибере, и се нахвърлях върху него:
— Какво се надуваш бе, говедо, не виждаш ли, че майката ти е една старомодна повлекана! Какво ми се фукаш — моята майка беше и по-хубава, и по-изискана от твоята! Нейните бижута бяха истински, а не фалшиви. Дори глупакът би се сетил, че мамчето ти е накичено със стъклени мъниста.
Няма нужда да ви казвам, че повечето юнаци, към които се обръщах с подобни думи, не ме изчакваха дори да свърша, преди да ми забият един в мутрата. А аз само това и чаках. Започвах да се бия като уличник — удари с глава, удари под кръста… И в същото време усещах как в душата ми се разлива някакво задоволство, сякаш в този миг премазвах всички майки на света, които са имали наглостта да бъдат красиви и елегантни като моята.