VI
Училищният автобус стигна до „Фийлдс“ — разпръснатия жилищен район в покрайнините на град Ярвил. Мръсносиви къщи, повечето изпонашарени с графити — инициали и нецензурни изрази; тук-там по някой закован с дъски прозорец; сателитни чинии и неокосена трева — и тук нищо, което да заслужава трайното внимание на Андрю повече, отколкото блещукащото със слана порутено пагфърдско абатство. Навремето „Фийлдс“ разпалваше любопитството и страховете на Андрю, но постепенното му опознаване го бе лишило от всякаква интрига.
Тротоарите бяха пълни с тръгнали пеш на училище деца и тийнейджъри, много от тях по тишъртки, въпреки студа. Андрю мярна сред тях и Кристъл Уидън — обект на всеобщо презрение и подигравки. Тя подскачаше по пътя си и се смееше шумно, наобиколена от смесена група тийнейджъри. От всяко нейно ухо висяха по няколко обици, а ластикът на прашките й се виждаше ясно над смъкнатото й долнище от анцуг. Андрю я помнеше още от началното училище, а самата тя играеше видна роля в много от най-колоритните спомени от най-ранното му детство. Подиграваха я заради името й2, но вместо да ревне като всяко друго момиченце, петгодишната Кристъл хареса шегата, изкикоти се и писна: „Уид-ън! Кристъл препиканата!“. Свали гащичките си насред класната стая и се престори, че наистина пикае.
Като неочакван подарък от Дядо Коледа му остана яркият спомен от голата й розова вулва и от това, как пламналата от бяс госпожица Оутс изхвърли Кристъл от стаята.
Навършила дванайсет и преместена в обединеното средно училище, Кристъл се оказа най-развитото момиче във випуска и все се мотаеше в дъното на класната стая, където трябваше да отнесат листовете си с решените задачи по математика и да си вземат следващото задание. Кой и как беше поставил началото на цялата работа, така и не му стана известно (понеже, както винаги, Андрю бе сред последните решили задачите си), но факт е, че когато се добра до пластмасовите кутии с листовките, подредени спретнато върху шкафовете отзад, завари как Роб Колдър и Марк Ричърдс се редуват да обхващат с длани циците на Кристъл и да ги стискат. Повечето от останалите момчета ги наблюдаваха с наелектризирани погледи, скрили лица от учителя зад изправените си учебници, а момичетата, почти до едно изчервени, се правеха, че не забелязват. Андрю осъзна, че половината момчета вече са се изредили и сега го чакат и той да се включи. А на него хем му се искаше, хем не щеше. Боеше се не толкова от циците й, а от нахално предизвикателното й изражение — страх го беше да не сбърка нещо. Така че изпита едва ли не тотално облекчение, когато чу занесеният и безразличен господин Симъндс да казва: „Докога ще се размотаваш там, Кристъл? Вземай си листовка и си сядай на мястото“.
Макар и отдавна разделени в отделни паралелки, все още бяха в един и същ випуск, така че Андрю усещаше понякога присъствието на Кристъл, а по-често — отсъствието й — и това, че за кой ли път, пак е надробила нещо. Тя от нищо не се боеше, като онези момчета, които идваха на училище със саморъчно изрисувани татуировки, с цепнати устни, с цигари и с истории за сблъсъци с полицията, поемане на дрога и лесен секс.
Обединено средно училище „Уинтърдаун“ — огромна грозна триетажна сграда, чиято външна черупка се състоеше от прозорци, разделени от боядисани в тюркоаз пана, — бе току в самия край на Ярвил. След като вратите на автобуса се отвориха със скърцане, Андрю се присъедини към разрастващите се маси от черни блейзъри и пуловери, които бавно настъпваха през паркинга към двата предни входа на училището. И тъкмо когато се канеше да се влее в натискащата се да се вмъкне през двойната врата тарапана, забеляза пристигането на един нисан микра и се дръпна назад да изчака най-добрия си приятел.
Тъби, Тъбс, Тъбстер, Флабър, Уоли, Уола, Фатбой, Фатс — Стюарт Уол беше човекът с най-много прякори в цялото училище3. Широката му бавна походка, скльощавостта му, изпитото му лице, щръкналите уши и вечно вкиснатото му изражение бяха сами по себе си достатъчно забележителни, но се открояваше от останалите най-вече със своя язвителен хумор, безразличие и уравновесеност. Успяваше някак си да се дистанцира от всичко онова, което би поставило под съмнение способността му да оцелява, включително и от излагащия го факт, че е син на много подигравания и необичан заместник-директор и че има за майка такава една старомодна и въздебела жена като училищната педагогическа съветничка. Той си беше той: Фатс — превъзходен и уникален образ, училищна забележителност и скица, на чиито шеги се смееха дори учениците от „Фийлдс“, които, предвид на способността му най-хладнокръвно и жестоко да ги затапва, много рядко си правеха труда да се надсмиват над неудачните му роднински връзки.
3
Във всички тези прякори се съдържа елементът „дебел“, очевидно вдъхновени от сходството между фамилното име на Стюарт Уол и това на американския джазмен Фатс (Дебелака) Уолър (1904–1943). — Б.пр.