— Благодаря, Гав — каза приглушено тя, когато той набута чашата в ръката й.
— Възможно е да е Хауърд Молисън — изказа предположение Гавин и седна до нея. — Като знам какво беше мнението на Бари за него.
— Съмнявам се — бършеше очи Мери. — Прекалено просташко е. Той никога не действаше по този начин, докато Бари беше… — тук хлъцна — … жив. — След което заповяда рязко на сина си: — Веднага изхвърли този вестник, Фъргъс.
Младежът гледаше объркано и обидено.
— Но там е татковата…
— Изхвърли го! — повтори Мери с лек пристъп на истерия в гласа й. — Винаги мога да я прочета на компютъра, ако ми е толкова зор. Последното, което направи приживе… на годишнината от сватбата ни!
Фъргъс взе вестника от масата и задържа за секунди поглед върху майка си, която пак захлупи лице в дланите си. После хвърли едно око и на Гавин и излезе с вестника в ръка.
По някое време Гавин стигна до извода, че Фъргъс, явно, няма да се върне, и си позволи да погали утешително Мери под лакътя. Поседяха безмълвно, но Гавин се чувстваше много по-щастлив заради липсата на вестника от масата.
II
Парминдер не трябваше да се явява на работа на следващата сутрин, но й предстоеше съвещание в Ярвил. Щом децата заминаха на училище, тръгна методично из къщата да си приготви всичко необходимо, но звънът на телефона така я уплаши, че подскочи и изтърва чантата си.
— Да? — извика с едва ли не уплашен глас, та чак стресна Теса на отсрещната страна.
— Аз съм, Минда. Какво ти е?
— Да… да… телефонът ме стресна — рече Парминдер и огледа кухненския под, осеян вече с ключове, хартии, дребни монети и тампони. — Какво има?
— Нищо особено — каза Теса. — Само да си поприказваме. Да те видя как си.
Анонимното съобщение висеше помежду им като подиграващо се чудовище, увесило се на телефонната линия. През вчерашния им разговор Парминдер не даде на Теса почти никаква възможност да говори по въпроса. Само се бе развикала: Това е лъжа, мръсна лъжа, и не можеш да ме убедиш, че не е дело на Хауърд Молисън!
Теса не посмя тогава да се задълбочи по темата.
— Нямам време за приказки — каза Парминдер. — Отивам на съвещание в Ярвил. Ще преатестираме едно момченце от списъка на изложените на най-висок риск деца.
— Хубаво. Извинявай. По-късно евентуално?
— Идеално — отвърна Парминдер. — Дочуване.
Насъбра разпиляното в чантата си и излезе забързана от дома, но от портата се върна на бегом да се убеди, че е заключила входната врата.
Докато шофираше към Ярвил, на няколко пъти се усети, че нищо не помни от изминатите току-що един-два километра, и се зарече да се съсредоточи максимално. Но злобният анонимен постинг не я оставяше на мира. Запомнила го бе наизуст:
Общинският съветник д-р Парминдер Джаванда, която се прави на толкова загрижена за местните бедни и бедстващи, винаги се е ръководила от една тайна подбуда. До моята смърт беше влюбена в мен и очите й я издаваха всеки път щом ме погледнеше, а в общинския съвет гласуваше така, както аз й кажех. Но сега, след като вече ме няма, ще е абсолютно безполезна като съветник, понеже е загубила разума си.
Видя го още вчера сутринта, когато влезе в уебсайта на съвета да провери протокола от последното заседание. Шокът буквално й подейства физически: дишането й стана съвсем плитко и се учести, като през най-мъчителните мигове от раждането на децата й, когато се беше напъвала да се издигне над болката, да се откъсне от агонията на настоящето.
През главата й минаваха какви ли не странни мисли. Като какво например би казала баба й, ако научеше, че в обществен форум е оповестено обвинение против Парминдер — че е влюбена в чужд мъж, при това гора19. Буквално си представяше как бабчето закрива лице с гънка от сарито си, клати глава и се полюлява напред-назад, както правеше винаги когато семейството получеше тежък удар.
— Има съпрузи, които биха полюбопитствали дали е истина? — каза й късно снощи Викрам с особена нова извивка в язвителната му усмивка.
— Разбира се, че не е! — отвърна му Парминдер, самата тя закрила устата си с трепереща ръка. — Как можеш изобщо да ми задаваш такъв въпрос? Откъде накъде ще е истина! Та ти нали го познаваше! Беше ми само приятел… нищо повече от приятел!
Ето че подмина клиниката за наркомании „Белчапъл“. Как успя да измине толкова път, без да се усети? Явно, се превръща в опасен шофьор, който не обръща внимание на пътната обстановка.