— Добре — прошепна Парминдер.
— Теса Уол е присъствала — каза й той. — Обади й се.
— Добре — рече Парминдер. — Ще й звънна.
Но след като остави слушалката, успя само да се отпусне върху един от кухненските столове и с притиснати върху устата пръсти да се втренчи, без нищо да вижда, през прозореца към задната градина.
Всичко се разби. Фактът, че все още го имаше — и стените, и столовете, и детските рисунки по стените — беше без абсолютно никакво значение. Всичко се разпиля на съставните си атоми, после в един миг се сърба отново, но трайният му, солиден вид можеше да предизвика единствено смеха й: всичко изтъня и стана толкова крехко, че бе достатъчно само да го докосне, та да изчезне.
И мислите си не можеше вече да контролира; и те се бяха разпилели; от паметта й се появяваха само парченца от разпокъсани спомени и пак се изгубваха: двамата с Бари танцуват на новогодишното парти у семейство Уол; шантавият разговор, който водиха с Бари, прибирайки се пеша от последното заседание на общинския съвет.
— Къщата ти прилича на крава — каза му тя.
— На крава ли? Това пък какво ще рече?
— Че отпред е по-тясна, отколкото отзад. Което е за добро. Но пък гледа към Т-образно кръстовище. Което е на лошо.
— Тоест спазваме неутралитет спрямо късмета — обобщил бе Бари.
Сигурно още оттогава артерията в главата му се е била издула до опасна степен, но кой от двамата е можел да го предположи.
Не виждайки нищо пред себе си, Парминдер се премести от кухнята в мрачната всекидневна, която, независимо от времето, бе винаги в сянка заради извисяващия се в предната градина бял бор. Ненавиждаше го това дърво, но го оставяха да живее, понеже с Викрам си представяха какъв вой щяха да нададат съседите, ако го отсечаха.
Не можеше да си намери място. През преддверието обратно в кухнята, където сграбчи телефона и позвъни на Теса Уол, която не вдигаше. Сигурно не се е прибрала от работа. Цялата разтреперана, Парминдер пак седна на кухненския стол.
Скръбта й бе тъй огромна и дива, че направо я ужаси; заприлича й на изскочил изпод дюшемето страшен звяр. Бари — мъничкият брадатко Бари — нейният приятел и съюзник.
Точно по този начин умря и баща й. Един ден тя, петнайсетгодишната, го завари на прибиране от града паднал по лице върху тревата, до сенокосачката, с напечен от слънцето тил. Парминдер мразеше неочакваната смърт. Бавното гаснене, от което толкова много се бояха хората, за нея бе утешителна перспектива — време да уреди и организира всичко необходимо, време да се сбогува…
Ръцете й все още притискаха силно устата й. Впери поглед в сериозната, блага физиономия на гуру Нанак, прикрепена с кабарче върху корковото табло.
(Викрам никак не можеше да търпи снимката му.
— Какво търси тоя тук?
— На мен пък ми харесва — отвърна му тя предизвикателно.)
Бари, мъртъв.
Потисна ужасния подтик да ревне с онази жестокост, която майка й все заклеймяваше, особено след като баща й почина, когато другите му дъщери, а заедно с тях и лелите и братовчедките й, виеха на умряло и се биеха по гърдите: „А на всичко отгоре му беше и любимката!“. Парминдер обаче бе заключила дълбоко в себе си неизплаканите сълзи, а там те претърпяха нещо като алхимично преобразувание, след което се връщаха на външния свят като потоци гневна лава, изсипвана периодически върху децата й и рецепционистките в службата.
Все още пред очите й бяха Хауърд и Морийн зад щанда — той огромен, тя хилава, но във въображението й я гледаха някъде много отвисоко, докато й съобщаваха, че приятелят й вече не е между живите. И с някакъв почти желан изблик на гняв и омраза си рече: Те се радват. Защото смятат, че сега ще победят.
Пак скочи на нозе, върна се решително във всекидневната и свали от най-горната полица един от томовете на саинчи — чисто новото й свещено писание5. Отвори го наслуки и прочете — не с изненада, а по-скоро с чувството, че вижда съсипаното си лице в огледалото:
О, съзнание мое, светът е дълбока, тъмна пропаст. И отвсякъде Смъртта хвърля своята мрежа.
IX
В стаята, заделена за кабинет на педагогическия съветник в обединено средно училище „Уинтърдаун“, се влизаше през училищната библиотека. Нямаше нито един прозорец и се осветяваше от една-единствена флуоресцентна лампа.
5
Сикхизмът е индийска религия, първоначално проповядвана от гуру Нанак (1469–1539). Деветима гуру са последвали Нанак, но единствено Господ е смятан за истински гуру (на пенджабски — „учещ“). Свещената книга на сикхите Ади Грантх — „Първоначалната книга“, която по-късно става известна и под името