Младежът поначало не бе дошъл да обсъждат Бари.
— Онова, дето каза, че може би те интересува — измърмори той, след като последва Саймън в офиса му и Саймън затвори вратата, — ще мога да го свърша в сряда, ако още те вълнува.
— Нима? — рече Саймън и седна зад бюрото си. — Доколкото си спомням, ти каза тогава, че всичко било готово.
— Така е. Но не мога да го взема преди сряда.
— И колко, казваш, ще ми струва?
— Осемдесе, в брой.
Момчето дъвчеше енергично; Саймън буквално чуваше как действа слюнката му. Дъвченето на дъвки бе едно от многото неща, които Саймън ненавиждаше.
— Дай да се разберем: става дума за оригинал, нали? — настоя Саймън. — Да не е някоя тъпа имитация, а?
— Директно от склада — намести младежът нозе и рамене. — Истинско, в оригиналната опаковка.
— Добре — рече Саймън. — Донеси го в сряда.
— Как? Тука ли? — забели очи младежът. — Тц, тука няма да стане, брат ми… Кажи си адреса.
— Пагфърд.
— Къде по-точно в Пагфърд?
Саймън беше направо суеверен по отношение на даването на точния си адрес. Не само мразеше да го навестяват — да нарушават спокойствието му и евентуално да увреждат имота му, — но и гледаше на „Хилтоп Хаус“ като на нещо неосквернимо, неопетнимо — свят, нямащ абсолютно нищо общо с Ярвил и с бучащата, трещяща печатница.
— Ще мина да си го взема след работа — отказа да отговори на въпроса му Саймън. — Къде да те намеря?
Младежът посърна. Саймън не откъсваше поглед от него.
— Ще се наложи да ми платиш в аванс — заимпровизира електрокаристът.
— Плащам при доставка.
— Няма да стане, брат ми.
Саймън имаше чувството, че почва да го боли главата. И не можеше да се отърси от внушената му рано сутринта от нечувствителната му съпруга ужасна мисъл, че в мозъка на всеки човек може би тиктака незабележимо с години наред една бомбичка. Равномерното ръмжане и тропот на печатарската преса отвъд вратата му категорично не му беше полезно; неотслабващото блъскане сигурно от години изтънява стените на артериите му.
— Добре де — изпъшка и се наклони върху стола, за да извади портфейла от задния си джоб.
Младежът се приближи с протегната ръка към бюрото.
— Случайно да живееш близо до голф клуба в Пагфърд? — попита младежът, докато Саймън отброяваше десетачките върху дланта му. — Едно приятелче било там снощи и видяло как някакъв се гътнал. Ей така, повърнал, капичнал се и хвърлил топа на самия паркинг.
— И аз чух — каза Саймън и потърка с пръсти последната банкнота, преди да я връчи, да се убеди, че не се е залепила за друга.
— Бил някакъв корумпиран съветник. Оня, дето умрял. Вземал подкупи. От „Грейс“ му плащали да ги държи като контрактори.
— Сериозно? — рече Саймън, но всъщност любопитството му се разпали.
Бре, бре, да му се не начудиш на тоя Бари Феърбрадър!
— Ще чакаш да ти се обадя, значи — каза младежът и напъха осемдесетте лири дълбоко в задния си джоб. — В сряда отиваме и го вземаме, значи.
Вратата на канцеларията се затвори. А Саймън забрави и за главоболието, което всъщност само леко го пробождаше, и взе да се диви на разкритията за корумпираността на Бари Феърбрадър. Същият този Бари Феърбрадър — вечно зает, вечно любезен, популярен и весел — а в същото време гушкал подкупи от „Грейс“.
Вестта не разтърси Саймън така, както би разтърсила всеки друг от познатите на Бари, но и не намали мнението му за него; напротив, уважението му към покойника изведнъж нарасна.
Ако Саймън беше убеден в нещо, то бе, че всеки човек с поне малко мозък се мъчи непрестанно и скришом да награби колкото се може повече. Впери невиждащ поглед в екрана на компютъра, наново оглушал за стърженето на печатницата отвъд прашния му прозорец.
Ако е семеен, човек няма как да не работи от девет до пет, но Саймън открай време си знаеше, че има и други, по-добри начини; че охолството и изобилието висят над главата му като огромна пиня̀та7, която лесно би строшил, стига да разполага с по-голяма пръчка и да знае кога да удари. У Саймън бе залегнало детинското убеждение, че светът съществува единствено като сцена за личната му драма; че съдбата се е надвесила отгоре му, хвърля знаци и подсказки по пътя му и неминуемо му е подготвила и окончателен сигнал — божествено намигане.
7
Pinata (исп.) — традиционен мексикански многоцветен контейнер, използван по време на фиести и тържества, направен от папиемаше, картон или глина, чиято вътрешност се пълни с разнообразни бонбони, малки плодове, хранителни продукти или играчки. Целта е човек със завързани очи да го счупи с пръчка, за да изпаднат лакомствата. — Б.пр.