Трудното, славното бе да си верен на себе си, дори ако си жестока или опасна личност — особено ако си жестока и опасна личност. Да не прикриваш животинското у себе си, изисква смелост. Но пък, от друга страна, не бива и да се представяш за по-голямо животно, отколкото си: тръгнеш ли по този път, почнеш ли да преувеличаваш и да се преструваш, се превръщаш в поредното Гнездо, в поредния лъжец и двуличник. Автентичен и неавтентичен бяха две често използвани от Фатс думи, най-вече в мислите му; значението им бе очертано с абсолютна, лазерна точност, с която той ги прилагаше и към себе си, и към околните.
За себе си бе установил, че притежава черти, които са автентични и които следователно бе редно да насърчава и усъвършенства; но същевременно бе открил и някои мисловни навици — неестествен плод на неудачното му семейно възпитание, тоест — неавтентични и следователно подлежащи на очистване. Напоследък се бе захванал да въздейства експериментално на онези свои подтици, които смяташе за автентични, а така също да пренебрегва или потиска онези (неавтентични) чувства за вина и страх, които въпросните действия като че пораждаха. Несъмнено тренировките му го водеха до съществено подобрение. Целта му бе да се закали вътрешно, да стане неуязвим, да елиминира страха от последствията — да се отърси от фалшивите понятия за добро и зло.
Едно от нещата, които все по-силно го дразнеха във връзка със зависимостта му от Андрю, бе това, че присъствието на последния на моменти възпираше или ограничаваше Фатс да даде пълен израз на своето автентично „аз“. Андрю носеше някъде дълбоко в душата си нещо като саморъчно начертана карта за това, какво значи „да играеш честно“, и напоследък Фатс все по-често улавяше по лицето на стария си приятел зле прикрити изражения на неодобрение, объркване и разочарование. Андрю например не обичаше да стига до крайност в дразненето или подигравките. Фатс обаче не го укоряваше — напротив, щеше да е неавтентично от страна на Андрю да се включи в подобни действия, ако не го желае истински, от сърце. Проблемът по-скоро беше в това, че Андрю бе почнал да демонстрира привързаност към онзи вид морал, срещу който Фатс водеше все по-упорита битка. Затова и Фатс бе взел да си мисли, че най-редно, най-правилно и най-несантиментално от гледна точка на пълната автентичност ще е да прекъсне връзката си с Андрю; макар да си даваше сметка, че сред всички хора все още предпочита най-вече компанията на Андрю.
Фатс беше убеден, че познава себе си особено добре; изследваше и най-отдалечените кътчета и гънки на психиката си с внимание, каквото напоследък не обръщаше на нищо друго. В продължение на цели часове разпитваше себе си за собствените си подтици, желания и страхове, като се стремеше да прави разлика между онези, които бяха лично негови, и останалите, които бе получил вследствие на възпитанието си. Изследваше собствените си привързаности (убеден бе, че нито един от познатите му нито веднъж не е стигал до подобна честност пред себе си; всички останали просто се носеха в някаква полудрямка през живота); и стигна до заключението, че най-неподправените му чувства са към Андрю, с когото се знаеха от петгодишни; че макар да бе вече достатъчно зрял, че да му е ясна, е запазил определена привързаност и към майка си, за което нямаше никаква вина; и че активно ненавижда Гнездото, който за него бе олицетворение и връх на неавтентичността.
На фейсбук страницата си, която Фатс курираше с грижи, каквито не полагаше за почти нищо друго, бе повдигнал с хайлайтер следната мисъл, която бе открил в една от книгите на родителите си:
Не желая никакви „вярващи“, дотолкова съм злонамерен към вярата, че не вярвам и на себе си… Изпитвам чудовищен страх, че един ден ще ме обявят за светец… Не искам да бъда светец, по-добре палячо… А и вероятно съм палячо8…
Андрю страшно я хареса, а Фатс се зарадва, че толкова силно го е впечатлил. За времето, което му бе необходимо, за да мине покрай букмейкърската къща — само няколко секунди, — мислите на Фатс отскочиха към покойния приятел на баща му Бари Феърбрадър. Стигнаха му три дълги, плавни крачки покрай плакатите със състезателните коне, за да си представи шегаджийското брадато лице на Бари и да чуе жалкия гърмящ смях на Гнездото, който често едва ли не изпреварваше поредната слаба шега на Бари и просто изразяваше възторга си от присъствието на другия. Фатс не пожела да изследва по-надълбоко спомените си; не взе да се саморазпитва за причините, поради които се беше сепнал вътрешно; нито да си зададе въпроса дали покойникът беше автентичен, или неавтентичен човек; просто прогони мисълта за Бари Феърбрадър и абсурдното страдание на баща му и продължи по пътя си.