Напоследък Фатс бе станал особено безрадостен, при все че разсмиваше околните не по-малко от всякога. Усилието му да се отърси от ограничаващия го морал бе опит да възстанови нещо, за което бе сигурен, че са потиснали у него — нещо, останало назад в детството му. Онова, което се мъчеше да си възвърне, бе нещо като невинност, а обратният път, който си беше избрал, минаваше през всички неща, за които се смята, че са вредни, но които, колкото и да е парадоксално, се струваха на Фатс единственият верен път към автентичното, към своего рода непорочност. Много пъти се беше чудил как всичко се оказва наопаки, обратно на онова, което ти внушават; и бе почнал да си мисли, че ако обърнеш всяка казана ти мъдрост с главата надолу, ще стигнеш до истината. Щеше му се да се лута из тъмни лабиринти и да се бори с притаилите се в тях чудатости; да разцепи благочестивостта и да извади на показ двуличието; да наруши всички табута и да изцеди мъдрост от кървавите им сърца; да постигне състояние на аморална благодат и да го покръстят с обратен ефект към невежество и простота.
Тъкмо по тази причина се реши да наруши едно от малкото ненарушени досега от него училищни правила и тръгна пеш към „Фийлдс“. Не само защото там грубият пулс на действителността му се струваше по-близо от всякъде другаде, а и защото хранеше смътната надежда да налети случайно там на определени ползващи се с лоша репутация хора, които възбуждаха любопитството му, а освен това — макар рядко да си го признаваше, тъй като беше един от малкото копнежи, за които не намираше подходящи думи — търсеше някаква отворена врата, зараждащо се признание и радушен прием в дом, който не знаеше, че има.
Сега, като минаваше покрай домовете с цвят на маджун пеш, а не с колата на майка си, забеляза, че по много от тях не се виждаха графити и боклуци, а някои дори имитираха (както му се стори) изтънчеността на Пагфърд с дантелени перденца и украшения по первазите на прозорците — все подробности, които не правеха впечатление на минаващия в автомобил за сметка на налагащите се гледки на заковани прозорци и осеяни с отпадъци ливадки. Но Фатс не се интересуваше толкова от по-спретнатите къщички. Привличаха го по-силно местата, където личаха признаците на хаос и беззаконие, дори ако бяха само плод на детински напъни със спрейове.
Тук някъде (не знаеше точно къде) живееше Дейн Тъли. Семейството на Тъли се ползваше с наистина лоша слава. Двамата му по-големи братя и баща му бяха лежали доста години по затворите. Мълвата гласеше, че Дейн отишъл на последния си бой (с някакъв деветнайсетгодишен от комплекса „Кантърмил“) придружен от баща си, който останал, за да се бие после с батковците на противника на Дейн. Тъли се бе явил в училище с изпонарязано лице, подута устна и черно око. Всеобщото мнение бе, че е регистрирал едно от редките си присъствия единствено с цел да се изфука с раните си.
Фатс беше убеден, че лично той щеше да постъпи другояче. Да се вълнуваш какво друг може да си мисли за размазаното ти лице, е съвсем неавтентично. Фатс лично би предпочел да се сбие, а после да продължи да живее най-нормално, а ако някой разбере, то ще е, понеже случайно го е видял.
Колкото и да провокираше околните, никой досега не му беше посягал. Напоследък често си мислеше какво би изпитал, ако се сбие. Подозираше, че онази автентичност, към която се стреми, би трябвало да включва в себе си и насилие; или поне да не го изключва по принцип. Да си готов да нанесеш удар или да получиш удар, му се струваше форма на смелост, към която би трябвало да се стреми. През живота си не беше прибягвал до юмруците си: езикът му се бе оказвал достатъчен; но новозараждащият се Фатс започваше да се дразни от собствената си словоохотливост и да се възхищава от автентичната бруталност. Виж, по въпроса за ножовете Фатс спореше със себе си много по-предпазливо. Да си купи ножка на тоя етап, че и да разгласи, че я носи, му се струваше израз на абсолютна неавтентичност — жалка имитация на хора от рода на Дейн Тъли; от мисълта буквално му се драйфаше. Но ако някой ден все пак му се наложеше да ходи с нож, то щеше да е нещо съвсем различно. Не че Фатс изключваше вероятността и това да му се наложи, макар да признаваше пред себе си, че идеята го плашеше. Фатс изпитваше ужас от всичко, което пробива плътта — от всякакви игли и остри предмети. Навремето, още като учеха в „Сейнт Томас“, беше единственият, който припадна, когато ги ваксинираха против менингит. Андрю бе установил вече, че един от малкото начини да извади Фатс от релси, бе, като извади в негово присъствие автоинжектора си „Епипен“9 — пълната с адреналин спринцовка, която Андрю трябваше да носи навсякъде със себе си заради опасната алергия, която имаше към ядките. На Фатс му стигаше Андрю да я размаха в близост до него или да се престори, че ще го убоде, че да му призлее.
9
EpiPen — устройство за самостоятелно инжектиране на адреналин (епинефрин) — основното лечение за анафилаксията — тежка алергична реакция, която се проявява внезапно и може да причини смърт. — Б.пр.